шепотът на мъртвите

— Вземи си носната кърпа — изсъсква леля ти.

За първи път не ти е необходима кърпа, за да избършеш непрекъснато течащия си нос. Просто се опитваш да доловиш миризмите, замаскирани от парфюма и ароматните свещи.

— Защо очите му са затворени? — питаш ти.

— Защото сега е при Бог — отвръща леля ти. — Виж колко спокоен изглежда. Съвсем като заспал.

Но на теб не ти изглежда заспал. Струва ти се, че това, което е в ковчега, никога не е било живо. Стоиш там с вперени в него очи и се опитваш да разбереш какво в тялото е различно. После някой те дръпва строго настрана.

През следващите няколко години споменът за трупа на дядо ти продължава да буди у теб същата почуда, съпроводена от стягане в гърдите. Това е един от основополагащите спомени в живота ти. Но едва на седемнайсет години ставаш свидетел на събитието, което променя всичко.

По време на обедната почивка седиш на една пейка и четеш. Книгата, която си откраднал от библиотеката, е превод на „Сума на теологията“ от Тома Аквински. Макар да се чете трудно, текстът е доста наивен, но има и някои интересни неща. „Съществуването на дадено нещо и неговата същност са две различни неща“. Тази мисъл ти допада почти толкова, колкото и твърдението на Киркегор, че „Смъртта хвърля светлина върху всички силни страсти, добри или лоши, и ги разкрива“. Всички теолози и философи си противоречат и нито един, чиито произведения си чел, не дава истински отговори. Но все пак те са по-близо до истината от незрели позьори като Камю и Сартр, които крият невежеството си зад маската на художествената литература. Вече надрасна техните трудове, а съвсем скоро ще надраснеш и писанията на Тома Аквински и тези като него. Всъщност вече започваш да си мислиш, че няма да намериш отговора в нито една книга. Но пък с какво друго разполагаш?

Напоследък вкъщи се шушука, че няма откъде да намерят пари, за да учиш в университет. Това ни най-малко не те тревожи. Парите все ще се намерят. От години знаеш, че си необикновен човек, че съдбата те е предопределила за велики неща.

Така и ще стане.

Докато четеш, дъвчеш и преглъщаш храната съвсем механично, без да усещаш вкуса й. Единствената й роля е да те зареди с енергия. Последната операция най-после сложи край на вечно течащия ти нос, който вгорчаваше детството ти, но това облекчение ти струва доста скъпо. Сега почти нямаш обоняние и вкусът на всяка храна, освен на най-лютата, ти се струва един и същи, все едно предъвкваш памук.

Дояждаш безвкусния сандвич и оставяш книгата. Точно когато се надигаш от пейката, чуваш изскърцването на спирачки, последвано от тъп удар. Вдигаш поглед и виждаш как една жена лети във въздуха. За миг сякаш увисва в пространството, после тежко се стоварва в краката ти. Тялото й лежи сгърчено по гръб, лицето й е обърнато към небето. За момент погледите ви се срещат, очите й са широко отворени, сепнати. В тях няма нито страх, нито болка, само изненада. Изненада и още нещо.