Бегачът

— Роджър, какво ще стане с него, ако утре вземеш да ритнеш камбаната? — попита Карл. — Имам предвид, че макар да си само на шейсет и осем, всичко става. Сам ли ще върти сервиза? Ще може ли да се справя с парите, да покрива режийните, да поддържа оборудването? Ще се справи ли с богаташките копелдаци, които са претърпели повреда на магистралата и пристигат тук на буксир? Естествено, веднага започват да ругаят колко е скъп трудът, защото имат кофти ден и искат да си го изкарат на някого. Обаче това, така и така, е само хипотетичен казус, защото ти трябва щатски сертификат, за да въртиш сервиза, а не виждам как той ще го получи. — След това гласът на Карл стана малко по-мил. — Само казвам, че някой трябва да се грижи за него. И това няма да сме ние с Тоня. След като се пенсионирам, ще отидем на брега на Мексиканския залив. Виж, разбирам, че не ти се мисли по въпроса, но така си затваряш очите за това, какво ще стане с него, когато те няма. Трябва ти план.

Оуен остана пред вратата, чакайки да чуе какво ще отговори дядо му на това, но той нищо не каза. Възрастният човек само въздъхна и тогава Оуен чу скърцането на стола му. Правеше така, когато се облягаше назад и прокарваше пръсти през косата си.

От време на време Оуен се сещаше за този разговор, когато сутрин ядеше овесените си ядки или почистваше инструментите в сервиза.

Какво ще стане с него, когато си отидеш?

Спомени като този бяха от онези неща, които го караха да иска да рисува.

Онзи ден в пустинята завърши с такъв залез, каквито от време на време се виждат из списанията. На фона на червеното небе имаше няколко високи пухкави облака, а следата на отминал самолет бавно се разпръсваше от вятъра, който духаше високо горе. Оуен нахвърля няколко бързи скици на това и се качи на пикапа, за да се върне вкъщи. Обаче точно преди да завърти ключа за запалването, чу глас в главата му да казва: Мисля, че пипнах един.

Замръзна. Ръката му падна от ключа в скута. Той се завъртя на седалката и погледна товарния отсек на камионетката, сякаш гласът беше дошъл оттам, макар вече да знаеше, че не е вярно.

— Отбележи го — каза гласът. — Изместване от оста три седем… две? Следата на Moд е доста силна, опитай се да набереш това в нея.

Беше мъжки глас, който идваше до него сякаш от много далеч. Беше груб и завален, сякаш човекът говореше с уста, пълна с пясък.

— Малко по-добре е — каза гласът. Сега прозвуча много по-близо. — Добре, чудесно, точно така. А сега просто излез. Да, излез от стаята, схванах го.

Оуен почувства как сърцето му блъска в гръдния кош. Полудява ли? Така ли започваше?

Гласът заговори отново, сега толкова високо, сякаш беше до него в кабината на пикапа, макар все още изопачено и като през пясък.

— Как се казваш?

— Какво? — чу се Оуен да пита на глас.

— Кажи си името. Не се страхувай.

Започна да се поти. Дишането му се ускори максимално, опитвайки се да е в крак с пулса.