Наследникът

Берилиус облиза пресъхналите си устни. В последния миг го бяха налегнали непривични за него съмнения и колебания. За да отложи решението с още минута, той се изкашля и попита:

— Добре ли познаваш областта между Клавиус, Лонгомонтанус, Магинус и Тихо?

Неживия благоволи да издаде кратък, презрителен смях.

— Със сигурност по-добре от твоите кралски селенографи. Там ли ще е задачата?

Берилиус мълчаливо кимна.

Нов смях.

— Неизпълнима задача на хиляди километри от тук — спокойно изрече мекият баритон и сърцето на канцлера се сви, но Неживия вече продължаваше: — Ала не и за мен, драги бароне, не и за мен. Със сигурност искаш да намеря някого. И то час по-скоро, защото си отлагал до последно, преди да се обърнеш към мен. Прав ли съм?

— Да — неохотно призна Берилиус. — Някъде там има група бегълци, пет или шест души. Носят новородено дете. Трябва да бъдат ликвидирани на всяка цена.

— Дете… — Неживия сякаш се замисли за нещо, но металното му лице си оставаше все тъй безизразно. — Не искам да посягам на дете.

— Тогава убий другите и го донеси тук — предложи канцлерът. — Така ще изпълниш своята част от сделката.

— Е, да — тихо въздъхна Неживия. — Сделката си е сделка, не забравяй това. Когато изпълня мисията, ще имам вечен и неограничен достъп до криптата. А опиташ ли се да ме измамиш, сега имам достатъчно сила, за да срутя този дворец и да те погреба под димящите му останки.

От надигналата се в гласа му заплаха по гърба на Берилиус пробягаха студени тръпки.

— Уговорката вече е в сила — отвърна дрезгаво той. — Тръгваш ли?

— След малко. Искам за момент да се върна в килията. — Неживия бързо вдигна ръка. — Не питай защо. Приеми го като сантиментално желание да видя за сетен път мястото, където отлетяха напразно почти пет века от безсмисления ми живот. Чакай ме вън на главния двор. Не се безпокой, сам ще намеря пътя.