Пътят на доктор Шенън
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Пътят на доктор Шенън». Краткое содержание книги:
Когато свихме тържествено под ръка по Чърч стрийт, тя се наведе към мене, помитайки и сетните останки от съпротивата ми.
— Най-напред трябва да махнем тази вехта униформа от гърба ви. Ще отидем в кооперативния магазин да ви облечем в приличен костюм от местен плат. После, вместо тия пропукани кундури, ще нахлузим нови обуща на заблудените ви нозе. Да, да, драги, ей сега ще ви направя да заприличате от малко-малко на човек.
Изтръпнах при мисълта, как продавачките в обущарските и дрехарските магазини ще ме „докарат“ под нейния орлов поглед.
А тя се наведе още по-близо до мене, лъхна още по-силно на мента и прошепна сърдечно в ухото ми:
— А сега, Робърт, разкажете ми подробно за оная девойка Лоу.
Част втора
I
На Далнейрската гара ме посрещна болничният шофьор и слуга, който бе пристигнал със старичка, проблясваща с месинга си аргилска санитарна кола, приличаща повече на катафалка — доста олющена, но затова пък с блестящи стъкла. Той ми се представи с името Питър Пим, качи лениво чантата ми и след много клатушкания успя да подкара колата. Потътрихме се тежко и шумно покрай разхвърляни вехти къщурки, мръсно дюкянче, трапища за вадене на глина и изоставени тухларници; след това минахме през една река, която се бореше храбро да прочисти калното си русло, а оттам продължихме през калните полуградски покрайнини, над които ранната пролет бе метнала свеж зелен покров.
Седнал на коравата предна седалка, аз хвърлях от време на време изпитателен поглед към безизразния профил на моя съсед, който изглеждаше изпаднал в такава летаргия под своята фуражка, че не посмях да му заговоря. Но все пак дръзнах най-после да похваля доброто състояние на остарялата кола, с която той явно се гордееше, ако се съди по карането.
Той не отговори веднага, а едва след някое време, без да отделя поглед от пътя пред нас, направи едно дълбокомислено изявление.
— Аз се интересувам от машини, сър.
Щом е тъй, помислих аз, той ще може да ми бъде полезен, затова изказах демократичната надежда за приятелство помежду ни.
Той изпадна в нов размисъл.
— Мисля, че ще се разбираме, сър. Аз се старая винаги да се разбирам с хората. Бях в отлични отношения с доктор Хейнс, сър. Съжалявам, че си отива.
Поизстуден от тази похвала за предшественика ми и от съжалението, с което бе изказана, аз потънах в мълчание. Така се изкачихме бавно до тясната уличка на върха на хълма и свихме по покрита с чакъл пътека, която ни отведе до няколко спретнати тухлени постройки. Когато спряхме пред най-голямата от тях и слязох от колата, забелязах една ниска, мургава жена в униформа, вероятно управителката, която бе застанала на стъпалата, като придържаше с ръка бялата си касинка срещу вятъра и се усмихваше сърдечно за добре дошли.
— Доктор Шенън, предполагам. Много ми е приятно да се запозная с вас. Аз съм мис Труджън.
Докато Пим се отдалечаваше с кисело изражение, тя ме посрещна весело и още преди да се опомня, ме отведе в жилището ми: кабинет, спалня и баня в източното крило на главната сграда. След това ме поведе шумно, изпълнена с енергия и възторг, и ми показа с гордост цялото заведение.
То беше съвсем малко, състоящо се от четири отделни павилиончета, разположени в ъглите на една градинка зад административната сграда и отредени съответно за лекуване на скарлатина, дифтерит, шарки и „други заразни болести“. Уредбата беше примитивна, но старомодните болнични стаи с лъснати подове и безукорни малки легла светеха от чистота. Малобройните пациенти бяха главно деца и когато ги видях да ни се усмихват в червените си пижамки, докато следобедното слънце нахлуваше през големите прозорци, почувствах, че службата ми ще бъде приятна. Сестрите в отделението — по една във всеки павилион — изглеждаха също успокоително тихи и разумни. С една дума, тази непретенциозна болничка на високия ветровит хълм, откъдето се виждаха всички обслужвани от нея селища в долината, оставяше впечатление на едно уредено и полезно заведение.
В подножието на градината, малко по-далечко от четирите павилиона, се виждаше някаква странна кафява сграда от ръждясало желязо, малко изоставена и почти изцяло скрита в храсталак.
— Там беше отделението за вариола — обясни мис Труджън, чиито прозорливи очички бяха отгатнали мисълта ми. — Не се използва, както виждате… затова няма да влезем в него. За щастие дафиновите храсти го закриват. — И добави самодоволно: — Не сме имали ни един случай през последните пет години.