Златният мост
- Автор: Фёллер Ева
- Серия: Пътуване във времето #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9786191571598
- Переводчик: Милена Моллова
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Златният мост». Краткое содержание книги:
Един пътуващ във времето, заседнал във вековете.
— Точно за това съм съгласна с нея. Онова нещо, с което се беше напръскал, вонеше, сякаш идваше от дълбините на земята. Та това е почти равносилно на физически тормоз.
— Определено. — Филип въздъхна. — Иска ми се да имам вярата на Сесил. Казва, че скоро ще стане толкова известна и обичана, че Баптист не би посмял повече да я клевети.
— Може и да е права. Възможно е да стане изключително популярна.
Филип поклати глава.
— Със сигурност е на път да се превърне в знаменитост. Има талант в изобилие и миналата година се запозна с много влиятелни личности. Но в някои отношения е лекомислена. — Той въздъхна. — И мисля, че пие твърде много.
— Такива са артистите — опитах се да го успокоя.
Междувременно бяхме прекосили моста. От тази страна на река Сена също имаше доста хора, повечето облечени бедно. От време на време ни подминаваха файтони, в които можеше да се видят издокарани дами и господа с шапки с пера, а на няколко пъти дори трябваше да направим път на преминаващите елегантно облечени ездачи.
Сградите представляваха предимно многоетажни къщи, построени една до друга и образуващи дълги редици. Между тях обаче в зеленчуковите и овощните градини бяха разположени ниски сламени колиби, сякаш останки от една отминала епоха. Провинциални изглеждаха и конюшните за конете и магаретата, които бяха построени плътно до къщите, както и постройките за пилета, гъски и кози.
Вонята беше подобаваща. С настъпващата жега миризмата се носеше от всеки ъгъл. Острият дим от ттнарските огньове, който излизаше навън през прозорците, се смесваше с отвратителните изпарения на клозетите и купчините тор. Отвратително смърдяха и гниещите кухненски отпадъци, разпръснати пред някои къщи, нападнати от тлъсти мухи. За мой ужас, вонята стана още по-натрапчива, когато минахме покрай един ограден със зид терен. Трябваше да си покрия носа с ръкав, в противен случай щях гарантирано да повърна. Дори Филип притисна кърпичка към носа си и забърза крачка.
— Боже — казах задавено. — Това кланица ли е, или нещо подобно?
— Гробище. Особено лошо мирише при такова време.
Погледнах го, шокирана.
— Тук не погребвате ли хората, както трябва?
— Е, какво значи както трябва. За съжаление, в Париж има повече мъртви, отколкото гробове. Затова в една яма се заравят наведнъж десетки трупове и се покрива с пръст едва когато се напълни. Най-вече бедните хора не могат да си позволят прилично погребение, а такива тук има много. — Той посочи към една мрачна и голяма сграда. — Това отсреща е болницата. Там мрат като мухи и веднага ги транспортират тук.
От ужас си глътнах езика, ала Филип още не беше свършил.
— При следващия пороен дъжд всичко ще се наводни и ще изскочи на повърхността, уви, това беше случаят преди няколко дни. След това отнема известно време, докато отново се закопаят труповете или се наместят в гробниците.
Тъкмо си помислих, че не съществува нещо по-ужасно, от което да изтръпна от ужас, когато през една отворена порта мимоходом зърнах стена, отрупана е черепи, и отново ми се повдигна. Сега вече знаех какво имаше предвид Филип под гробница.
Четох в Уикипедия, че в катакомбите на Париж има огромно изкусно подредено струпване на кости, ала в тази ера скелетите очевидно се съхраняваха над земята.
— Още много ли ни остава? — попитах Филип.
Коремът ми отново изкъркори. Главоболието, което почти ми беше минало, отново започна да се обажда. Единствено исках да отида при Себастиано.
— Не, почти стигнахме.
Бързо продължихме по пътя си и прекосихме един оживен пазар. Имаше много сергии и магазини. Врявата беше неописуема, дори не можеше да се сравни с неделните разпродажби в настоящето. Сякаш цял Париж бе на крака, да пазарува или просто да се шляе. Търговци крещяха, хвалейки стоката си, можеше да се купи всичко — от прясна риба, живи птици, отвари за потентност и бои за коса до сламени шапки и дървени обувки. На една сергия продаваха пушен салам, на следващата тигани и тенджери, видях също кафези за птици, пера за писане, гребени и издялкани от дърво флейти. Шумът не се издържаше.
Филип ни проправяше път през множеството и от време на време използваше торбата с дрехи като буфер, за да избута хората настрана. Аз се движех плътно зад него и се опитвах да не дишам дълбоко, защото и тук, на пазара, миризмата беше много неприятна.