Обединени от божества
- Автор: Лало Джоузеф Р.
- Серия: Книгата на Дийкън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG-BOOKS
- ISBN: 9789542989172
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обединени от божества». Краткое содержание книги:
Втората книга от трилогията Книга на Дийкън продължава историята на младата Миранда селесте. Усъвършенствала магическите си умения и твърдо решена да сложи край на войната, опустошаваща родната й земя, девойката се отправя в търсенето на петимата орисани от съдбата Избрани. Всеки нов воин е нова стъпка към мира, но дали Миранда ще съумее да се справи с очаквщите я предизвикателства?
— Не очаквах предложения. Всъщност само споменах намерението си да се оттегля. Бихте ли имали нещо против да ми кажете как стигнахте до решението да закупите… — понечи да запита Гросмър.
— Не те касае — бързо се сопна девойката. — Достатъчно е да кажа, че няма много произнесени в Северното съглашение думи, които да не достигнат до ушите на Теселор.
Двамата слуги вече се връщаха. Хачет носеше няколко листа пергамент, мастилница и перо. Другият със сложен маниер бе успял да постави тежка дъбова маса на гърба си. Всяка ръка държеше украсен стол, неудобно позициониран да предотврати изхлузването на масата. Постави столовете на земята, с известни усилия успя да постави и масата откъм правилната й страна. На Миранда й костваше огромни усилия да се удържи да не помогне.
Работникът понечи да си иде, но мълчаливият асистент на Гросмър му направи знак, че трябва да остане. Стоикът кимна и застана настрани. Бе изгърбен и по тази причина изглеждаше по-нисък от Хачет. Създаваше впечатлението, че ако се изправи, ще бъде с поне една глава по-висок. Дрехите му сякаш бяха служили за съхраняването на картофи. Неуловимо загатваха, че някога са били сини, но сега споделяха цвета на своя носител, който от своя страна споделяше този на камъка, върху който бе застанал. Нямаше съмнение, че се радваше на тази задача, тъй като му бе предоставила рядката възможност да гледа към небето, а не по протежението на минната шахта.
Столът на Гросмър бе поставен на нужното място и изпъшка под тежестта на стопанина. Хачет побърза да предложи същата вежливост и на Миранда. Тя седна с отмерени внимателно движения, за да не остане никакво съмнение, че се опитва да допре колкото се може по-малка частица от тялото си до стола, като същевременно показваше, че не е никак доволна от перспективата изобщо да го докосва. На масата пред девойката бяха разстлани страници, внимателно затиснати с парчета желязна руда, за да не бъдат отнесени от пакостливия планински вятър.
— През последните няколко години бележим стабилни приходи от… — делово заговори Гросмър.
— Петдесет хиляди — каза Миранда.
— Не ви разбрах? — каза Гросмър, търсейки в страниците пред себе си споменатата сума.
— Цената е петдесет хиляди — уточни тя.
— При цялото ми уважение, господарке, това е съвсем малко повече от годишната ни печалба. Не бих и сънувал да продам мястото за… — възрази Гросмър.
— Добри ми сър, Теселорови не се занимават със _сребро_ — присмя се Миранда, стараейки се да изрече думата по такъв начин, сякаш бе оставила отвратителен звук в устата й.
— Петдесет хиляди… златни? — рече Лутер, думата проблеснала в окото му.
— Разбира се… — небрежно отговори девойката.
— Това… това е добра оферта. Но… — замъчи се да каже собственикът.
— Ти, силният! Донеси един сандък от багажника на каретата ми. Който и да е — нареди Миранда.
Работникът погледна към Хачет, който от своя страна насочи поглед към Гросмър. Верига от кимвания го отпрати към каретата. Отвори багажника и измъкна един от по-тежките сандъци. Мускулите му се издуха, оставяйки впечатлението за създание, изцяло изградено от кости и мускули. Лицето му остана стоическо.
— Но… Този склон не е преставал да бъде собственост на Гросмърови откакто първата мина е била изкопана. Кръвта ми тече през тези жили — рече той, кискайки се нервно. — Шегичка.
— Много мъничка. На масата — нареди Миранда.
— Госпожице? — със съмнение изрече работникът, думите отронили се задъхано от напрегнатите му дробове.
— На масата — тя изрече всяка сричка отчетливо, като същевременно се изправи и отстъпи встрани.
Работникът много внимателно постави сандъка върху плота, колкото се може по-леко. Краката на масата изскърцаха, сетне се строшиха, събаряйки сандъка и съдържанието му, златни кюлчета, по чакълестата земя. Незатрупаните от златото хартии запърхаха из въздуха, но единствено Миранда обърна внимание на това. Всички останали очи бяха вперени в златото.
— Да, много щедра оферта — каза Гросмър, а гласът му изоставаше няколко срички от устата му. — Но… синовете ми. Заветът…
Миранда въздъхна раздразнено.
— Добре. Шестдесет хиляди. Смятам, че десет хиляди златни монети биха били достатъчни дори и на неизменчивите Гросмърови да открият друг завет.
— Продадено — механично изрече Гросмър. — Приемам, че това представлява първата вноска.