Безсъние
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #34
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Безсъние». Краткое содержание книги:
— Ходихме на рисувано кино — каза Натали. — Разправяше се за едни животни в гората. И те говореха!
— Тия филми, дето животните говорят, са страхотни, а? — попита Лоуис.
— Да! И мама ми купи тази рокля!
— А тя е прекрасна — възхити се Лоуис. Хелън гледаше Ралф.
— Как си, стари ми друже? Изглеждаш блед, а и дума не си обелил.
— По-добре съм от всякога. Просто си мислех колко сте сладки двете с тия шапки. Откъде ги имате — от „Фенуей Парк“ ли?
Хелън и Натали бяха с еднакви шапки с надпис „Бостън Ред Сокс“. В топли дни човек често можеше да срещне хора с такива шапки из Нова Англия („по-често и от котешки нечистотии“ — би казала Лоуис), но като ги видя на главите точно на Хелън и дъщеря й, го обзе някакво ужасяващо, непрестанно усилващо се предчувствие… което бе свързано с определен образ — входът на „Червената ябълка“.
Междувременно Хелън бе свалила шапката си и я разглеждаше. След миг отговори:
— Да. Отидохме на бейзболен мач, но не останахме дълго. Голяма скука — мъже, които хвърлят и ловят топки. Напоследък вече много-много нямам търпение да се занимавам с мъже и с техните топки… обаче шапките ни са страхотни, нали, Натали?
— Да! — жизнерадостно се съгласи малката, а когато на следващата сутрин Ралф се събуди в 4:01, белегът в ръката му отново пулсираше като нажежен реотан, а часовникът като че ли вече беше придобил и глас, който непрестанно нашепваще някакво странно, май чуждоземно име: „Атропос… Атропос… Атропос.“
„Това име ми е познато.“
„Познато ли ти е, Ралф?“
„Да, това е оня с ръждивия скалпел и гадния нрав, който все ми викаше Дребен, и който задигна… задигна…“
„Какво задигна, Ралф?“
Вече привикваше с тези безмълвни дискусии — те звучаха в главата му сякаш по някаква пиратска радиостанция, която излъчва само в малките часове на нощта, когато той лежеше буден край спящата си съпруга и чакаше изгрева на слънцето.
„Какво е задигнал? Помниш ли?“
Не очакваше отговор — въпросите, които този глас задаваше, почти винаги оставаха без отговор — но този път най-ненадейно любопитството му беше удовлетворено.
„Шапката на Бил Макгавърн, разбира се. Атропос задигна шапката на Бил, а веднъж толкова го вбесих, че дори отхапа парче от периферията.“
„Кой е той? Кой е Атропос?“
В отговора на този въпрос не беше много сигурен. Само знаеше, че Атропос има нещо общо с Хелън, която вече притежаваше бейзболна шапка с надпис „Бостън Ред Сокс“ и която като че ли много си харесваше, а самият Атропос имаше ръждив скалпел.
„Скоро — мислеше си Ралф Робъртс и лежеше в тъмното, вслушвайки се в тихото, равномерно тиктакане на часовника на смъртта. — Скоро ще узная.“
11.
През третата седмица на изпепеляващо горещия месец юни Ралф отново започна да вижда аурите.
12.
Юни неусетно отмина и Ралф изведнъж започна често да се просълзява, обикновено без никаква видима причина. Това бе странно — не се чувстваше в депресия, но понякога просто поглеждаше нещо — да речем самотна птичка, която кръжи в небето — и сърцето му почваше да се свива от необяснима мъка и скръб.
„Вече му се вижда краят“ — казваше вътрешният глас. Той вече не принадлежеше на Каролин, нито пък на по-младия Ралф — беше съвсем независим, непознат глас, при това доста любезен. „Затова тъгуваш, Ралф. Напълно нормално е да ти стане мъчно, когато разбереш, че скоро всичко ще свърши за теб.“
„Лъжеш! — крещеше той в отговор. — Защо пък край? Доктор Пикард каза, че съм здрав като вол! Чувствам се прекрасно! По-добре от всякога!“
Въображаемият глас му отвърна с мълчание. Ала нещо подсказваше на Ралф, че гласът знае какво говори.
13.
— Добре — изрече на глас той един горещ следобед към края на юли. Седеше на пейка недалеч от мястото, където до осемдесет и пета година се издигаше водонапорната кула, после голямата буря я събори. В подножието на хълма, край птичата къпалня, млад мъж (сериозен орнитолог, ако се съди по бинокъла и внушителната купчина книги с меки корици по тревата наоколо) водеше старателни бележки в дневника си. — Добре, кажи ми защо му се вижда краят. Само това ми кажи.
Отговорът не дойде веднага, но това не го разтревожи — беше готов да почака. Доста път извървя дотук, пък и денят бе горещ и той чувстваше умора. Вече се събуждаше към три и половина всяка сутрин. Отново бе започнал да прави дълги разходки, но изобщо не се надяваше, че те ще му помогнат и ще започне да спи по-добре или по-дълго — струваше му се, че прави поклонения, посещавайки любимите си места в Дери за последен път. Взимаше си сбогом.