Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Пьотър Степанович влезе при Кирилов крайно ядосан и някак наежен. Сякаш му се искаше освен главното, за което беше дошъл, да използва Кирилов като отдушник за нещо лично, просто да си го изкара на него. Кирилов сякаш че се зарадва на идването му — личеше си, че го е чакал много отдавна и просто с болезнено нетърпение. Лицето му беше по-бледо от обикновено, погледът на черните му очи — тежък и застинал.
— Мислех вече, че няма да дойдете — тежко проговори той от мястото си на края на дивана, без впрочем да се помръдне при влизането на госта. Пьотър Степанович застана пред него и преди да каже каквото и да било, внимателно се вгледа в лицето му.
— Значи всичко е наред и не сме се отказали от намерението си, браво! — ухили се той някак обидно и покровителствено. — И няма какво толкова да ми връзвате кусур за закъснението — продължи той със същия лош смях. — Какво ще се оплаквате, цели три часа ви подарих!
— Не желая от вас никакви часове и не си ти, който ще ми подаряваш на мене… глупако!
— Какво? — сепна се за момент Пьотър Степанович, но веднага се овладя. — Гледай, че докачливи сме били пък! Охо, ние сме чак вбесени, а? — отряза той с все същия високомерен израз на лицето. — В такъв един момент, драги, е нужно по-скоро спокойствие. Сега е най-добре да се смятате за Колумб, а на мен да гледате като на някоя мишка и да не ми се докачате. Още вчера ви го препоръчах.
— Не желая да гледам на тебе като на мишка.
— Това комплимент ли е? Впрочем щом и чаят е студен — значи всичко е нагоре с краката. Не, тук става нещо неблагонадеждно. Я! Ами това пък какво е, дето го виждам в чинията на прозореца (приближи се до прозореца)? Охо, кокошка с ориз!… Но защо и до тоя момент е цяла? Излиза, че сме изпаднали в такова настроение, та дори кокошка…
— Ядох, не е ваша работа; мълчете!
— О, разбира се, пък и сега на вас ви е все едно. На мен обаче тъкмо сега не ми е все едно, защото почти не съм обядвал, представете си, та ако тая кокошка е, както предполагам, вече излишна… а?
— Яжте, ако можете.
— Благодаря, а после и чайче, нали?
Пьотър Степанович моментално се разположи на другия край на дивана край масата и с необикновена стръв се нахвърли на яденето. Междувременно обаче не изпускаше от очи жертвата си. Кирилов го гледаше със злоба и отвращение, но сякаш нямаше сили да отмести от него застиналия си поглед.
— Сега — обади се изведнъж Пьотър Степанович, продължавайки впрочем да дъвче, — сега да видим какво става с нашата работа. Значи, не се отмятате, а? А писмото?
— Реших да го направя тая нощ, тъй че ми е все едно. Ще го напиша. За прокламациите ли?
— Да, и за прокламациите. Аз впрочем ще ви продиктувам. Не ви ли е все едно? Нима съдържанието наистина може да ви безпокои в такъв момент?
— Не е твоя работа.
— Ама, разбира се, разбира се. Впрочем всичко на всичко няколко реда: заедно с Шатов сте разпространявали прокламациите, впрочем и с помощта на Федка, който се е укривал у вас. Този пункт, за Федка и че се е укривал у вас, е много важен, дори най-важният. Виждате ли, аз съм напълно откровен с вас.
— Шатов? Защо Шатов? В никакъв случай за Шатов.
— Хайде сега, че какво толкова ви засяга? Все едно, вече не можете му навреди.
— Жена му се върна, одеве се събуди и праща да питат къде е?
— Какво? Тук ли праща да питат за Шатов? Хм, това не ми харесва. Току-виж, пак пратила, а никой не трябва да разбере, че съм тук.
Пьотър Степанович се разтревожи.
— Няма да разбере, пак спи; акушерката Арина Прохоровна е при нея.
— Тъкмо това… мисля, че няма да чуе, а? Вижте какво, я да заключим външната врата.
— Нищо няма да чуе. А ако дойде Шатов, ще ви скрия в другата стая.
— Шатов няма да дойде. И вие ще напишете, че тая вечер сте се… скарали, защото е доносник и предател… и сте причина за смъртта му.
— Умрял! — викна Кирилов, скачайки от дивана.
— Днес в осем вечерта, или по-точно, вчера в осем часа вечерта, защото вече минава един.
— Ти си го убил, ти!… Още вчера го предвиждах!
— Оставало да не предвидите! Ей с тоя на револвер (извади револвера си, уж че само да го покаже, но не го прибра, а продължи да го държи, сякаш да му е подръка). — Чуден човек сте вие, Кирилов, много добре знаете и винаги сте го знаели, че рано или късно тоя глупак трябваше да свърши тъкмо по тоя начин. Какво има да се предвижда? Лично аз съм ви обяснявал няколко пъти. Шатов готвеше донос; следил съм го; и просто нямаше друг изход. Че нали и вие бяхте инструктиран да го следите — не ми ли съобщавахте лично преди три седмици…