22 ноември 1963
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-325-9
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «22 ноември 1963». Краткое содержание книги:
Падате ли си по истории за пътуване във времето?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Авторът ви я поднася, както само той умее. Искате да знаете каква е била Америка през петдесетте и шейсетте години на миналия век, Америка на суинга, на Елвис Пресли и на рокендрола?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Искате ли трогателна любовна история, която ще разчувства дори хората с най-закоравели сърца?
Прочетете „22 ноември 1963“.
— Питам те отново, Амбърсън. Откъде знаеше, че двубоят е нагласен? Кой ти каза? Искам истината.
— Просто познах. — Опитах да си внуша, че звуча като човек с тежка настинка, но изобщо не беше така. Звучах като човек, който току-що е бил смазан от бой.
Той вдигна тръбата и потупа с нея по масивната си длан.
— Кой ти каза, шибаняко?
— Никой. Гутиерес е съвсем прав. Аз съм демон, а демоните могат да виждат бъдещето.
— Пропиляваш последния си шанс.
— Уанда с твърде висока за теб, Рот. И твърде кльощава. Когато си отгоре ѝ, изглеждаш като жаба, която се опитва да изчука дъска. Или по-скоро…
Спокойното му досега лице внезапно се изкриви от гняв. Трансформацията бе тотална и се случи за по-малко от секунда. Той замахна с тръбата към главата ми. Вдигнах лявата си ръка в нелеп опит да се предпазя и я чух как изхрущява като клонче под тежестта на леда. Този път, когато увиснах немощно помежду им, горилите ме оставиха да рухна на пода.
— На хитрец ще ми се правиш, а? На шибан хитрец? — Думите му сякаш идваха от огромно разстояние. Или по-скоро от голяма височина. А може би и двете. Усещах, че вече съм готов да припадна, и нямах търпение това да се случи. Обаче зрението ми не беше дотолкова замъглено, че да не видя как Кармо се връща с един от първите модели фотоапарати „Полароид“. Беше голям и тумбест, от ония, чиито обективи приличат на акордеон.
— Обърни го — нареди Акива Рот. — Да го снимаме от хубавата страна.
Докато здравеняците изпълняваха заръката му, Кармо подаде фотоапарата на шефа си, който пък на свой ред му върна тръбата. После Рот вдигна полароида към лицето си и подхвърли:
— Гледай птиченцето, шибаняко! Една за Еди Джи…
Щрак!
— … и една за моята лична колекция, каквато всъщност нямам, но все отнякъде трябва да започна, нали?
Щрак!
— … и една за теб. За да си спомняш, че когато сериозните хора ти задават въпроси, трябва да им отговаряш.
Щрак!
Той издърпа последната снимка от прореза и я хвърли към мен. Фотографията кацна върху ръката ми… и само след миг Акива Рот стъпи с цялата си тежест отгоре ѝ. Костите изпращяха. Изстенах и притиснах пострадалата си ръка към гърдите си. Беше ми счупил най-малко един пръст, а може би даже три.
— Запомни, че ако до шейсет секунди не се погрижиш за коляното си, работата ще стане много дебела. Стига да си в съзнание, де!
— Искаш ли да го питаш нещо друго, шефе? — попита услужливо Кармо.
— Шегуваш ли се? Виж го само. Та той вече даже името си не знае. Зарежи го. — Акива Рот понечи да се обърне към вратата, но в последния момент явно размисли. — Хей, тъпако! Ето ти едно за сбогом.
След тези думи ме ритна в главата с тежката си обувка. Стори ми се, че има стоманено бомбе. Пред очите ми избухнаха ослепителни фойерверки. После темето ми се удари тежко в паркета и всичко помръкна.
Предполагам, че не съм бил в безсъзнание дълго време, понеже продълговатите слънчеви островчета върху линолеума почти не се бяха променили. В устата си имах вкус на мокра мед. Изплюх някакъв кървав съсирек на пода заедно с парченце от зъб и се опитах да се изправя. Трябваше да се хвана за един от столовете със сравнително здравата си ръка, след което се вкопчих в масата. Тя за малко да се преобърне отгоре ми, ала по-важното беше, че като цяло упражнението се оказа не толкова трудно, колкото ми изглеждаше. Усещах левия си крак вкочанен, панталоните ужасно ме стягаха около подуващото се коляно — както ми беше обещано! — обаче се утеших с мисълта, че би могло да е много по-зле.
Погледнах през прозореца, за да видя дали пикапът-баничарка действително се е махнал, след което започнах бавното си и мъчително куцукане към спалнята. Усещах всеки удар на сърцето си като парен чук, който разпращаше пронизващи вибрации към счупения ми нос и лявата страна на лицето ми, където скулата ми едва не бе строшена. Темето ми също пулсираше болезнено. Вратът ми се бе схванал.
„Можеше да бъде и по-зле — напомних си, докато се тътрех тежко към спалнята. — Все пак можеш да си стоиш на краката, нали? Само вземи проклетия патлак, метни го в жабката и газ към спешното. Горе-долу си добре. Вероятно по-добре от Дик Тайгър тази сутрин.“
Тъкмо си повтарях това, когато протегнах ръка към най-близката лавица. В същия миг усетих как нещо сякаш се къса в червата ми… след което започна да се размотава. Тлеещите въглени, които ме изгаряха отляво, изведнъж лумнаха с адски пламъци, сякаш някой ги беше залял с бензин. Напипах ръкохватката на револвера, завъртях го, пъхнах показалец в предпазителя на спусъка и издърпах оръжието от полицата. То тупна тежко на земята.