Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
Татко ме вдигна нагоре, така че главата ми първа проби повърхността.
Нямаше кой знае колко светлина там горе, но имаше ужасно много въздух. Двамата с баща ми се държахме на неравните вълни, дишайки.
Най-сетне се добрахме до място, където можехме да се измъкнем от водата и през тиня и плевели да стъпим на твърда земя. Татко седна на земята до пикапа, ръцете му бяха издрани до кръв от неравното стъкло, а аз се свих на червения скален нос и се вгледах над Саксън Лейк.
— Хей, партньоре! — каза татко. — Добре ли си?
— Да, сър! — зъбите ми тракаха, но да ми е студено бе преходно състояние.
— По-добре влизай в колата! — подкани ме баща ми.
— Ще влезна — отвърнах, но не бях готов все още.
Рамото ми, което през следващите дни щеше да представлява подута като буца синина, бе милостиво вцепенено.
Татко придърпа колене към гърдите си. Сипеше се лапавица, но ние и бездруго бяхме замръзнали и мокри, така че какво от това?
— Имам да ти разказвам нещо за д-р Лезандър — каза той.
— Аз също имам да ти разказвам за него — отвърнах аз.
Вслушвах се. Вятърът премиташе езерната повърхност и я караше да шепне.
Той вече бе там долу в мрака. Бе дошъл от мрака и се бе върнал в него.
— Нарече ме жребчо! — казах.
— Аха. Какво ще кажеш за това, а?
Не можехме да останем още дълго тук. Вятърът наистина ставаше хаплив. Беше точно времето, в което можеш да си намериш смъртта.
Татко вдигна глава към ниските сиви облаци и януарския здрач. Усмихна се — лицето на необременено момче.
— Боже — каза, — какъв прекрасен ден!
Адът може и да е за героите, но животът е за живите. Ето какво се случи впоследствие.
Когато мама се надигна от пода след припадъка си, беше добре. Прегърна ни с татко, но не се притисна към нас. Бяхме се върнали при нея леко поодрусани от живота, но живи и здрави. Особено татко — сънищата му за мъжа на дъното на Саксън Лейк бяха приключили веднъж завинаги.
Г-н Стейнър и г-н Ханафорд, колкото и да бяха изумени, че дори не са докоснали с пръст д-р Гюнтер Доловемарке, бяха поне доволни от финала на суровото правосъдие. В ръцете си държаха г-жа Кара Доловемарке и нейните птички от човешки кости, което си беше сериозна утеха. Последно чух за нея, че влизала в затвор, където дори и светлината е с окови.
Когато осъзнаха, че са седели пред киноекрана, докато аз съм се сражавал за живота си с нацистки военнопрестъпник, Бен и Джони направо излязоха от кожите си. Бен подскачаше нагоре-надолу до припадък, а Джони се зъбеше и тропаше с крак. Да се каже, че случилото се ме превърна в знаменитост в училище е все едно да твърдим, че луната е с размера на малко камъче. Дори учителите искаха да изслушат историята ми. Хубавата г-ца Фонтейн беше очарована от нея, а г-н Кардинал поиска да я чуе два пъти.
— Трябва да станеш писател, Кори! — заяви г-ца Фонтейн. — Определено добре боравиш с думите!
Г-н Кардинал заяви:
— Ще станеш страхотен автор по мое мнение!
Писател? Автор?
Разказвач, ето такъв исках да стана.
В една студена, но слънчева неделна сутрин към края на януари оставих Рокет на предната веранда и се качих в пикапа с мама и татко. Той ни прекара през моста с гаргойлите и по протежение на Шосе 10 — бавно, като през цялото време се оглеждаше за звяра от изгубения свят. Макар че трицератопсът продължаваше да се скита на свобода в гората, повече не го видях. Вярвам, че е бил дар за мен от Дейви Рей.
Стигнахме до Саксън Лейк. Водата бе гладка. Нямаше и следа от онова, което лежеше на дъното, но всички знаехме какво е то.
Застанах на червения каменен нос, бръкнах в джоба си и извадих зеленото перо. Татко го беше омотал с корда и бе окачил на края й малка оловна тежест. Хвърлих го в езерото и перото потъна по-бързо, отколкото можете да произнесете Доловемарке. Много по-бързо, честно казано.
Не исках да пазя сувенири от трагедията.
Татко стоеше от едната ми страна, мама — от другата. Бяхме страхотен екип.