Вековен дъжд [bg]

— Може би. — Тунгуска им се усмихна. — Все пак няма нужда да бъде кой знае колко сложна мисъл.

— Не съм сигурна дали ти завиждам — произнесе Оже.

— И вероятно си права, но това е положението. Бих могъл да прекъсна връзката между невралните ми машини и корпуса на кораба, но не мисля, че имам достатъчно смелост за това. — Погледът му рязко се насочи към един от екраните и остана вторачен в него с очевидна тревога.

— Какво има? — попита Оже.

— Нищо неочаквано, предполагам. Телеметричните потоци от всички ракети престанаха да предават.

— Това означавали, че самите ракети са били унищожени? — обади се Флойд.

— Не, не задължително. Вероятно данните, които се опитват да ни изпратят, не могат да пресекат делящото ни разстояние. На свой ред и ракетите не могат да уловят нашите сигнали и са превключили на автономен режим.

— По някакъв начин се чувствах далеч по-сигурен, докато знаехме, че са някъде там — произнесе Флойд.

— Аз също — кимна Тунгуска, след което също сложи ръка върху техните и тримата останаха така, потънали в мълчание, очаквайки нещо да се случи или просто да престане да се случва.

Мълчанието бе единственото, което Оже не искаше в този момент. Оставяше празнина в главата й и в тази празнина успяваха да се наместят някои мисли. Жадуваше за нормалната интонация на човешкия разговор, клюките, бъбренето. Искаше да мисли за каквото и да е, само не и за онази убийствена стена от яростна светлина, експлозията, която дори и в този миг вероятно се носеше към тях, по-бърза от всяка предварителна информация, способна да ги извести за пристигането й. По-бърза от новините за успеха. Колко ли време бе минало, откакто реактивните снаряди бяха престанали да предават? Беше изгубила представа: възможно бе да са минали минути или часове. Всеки път, когато се опитваше да каже нещо обаче, думите й се струваха банални и неадекватни. Нищо не можеше да се сравни със ситуацията. Сега, когато всеки следващ миг можеше да се окаже последен, човек нямаше какво да каже, без то да прозвучи нелепо или да наруши значимостта му. Мълчанието имаше свое собствено достойнство.

Тя погледна останалите — Флойд и слашъра — и си даде сметка, че по свой собствен начин и техните мисли преминаваха през същия мъчителен процес. И сякаш в мълчаливо съгласие и тримата като по даден знак решиха да стиснат още по-силно ръцете си.