Осем
- Автор: Невил Катрин
- Серия: Осем #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Осем». Краткое содержание книги:
— Чудесна идея — засмях се аз. — Така поне ще имаме достатъчно време да направим необходимото, без да ни се пречкат. — Наведох се към Валери. — Когато пристигнеш в Алжир, прегърни майка си и Уахид от мое име.
— Брат ми мишли, ше ши много шмела — отвърна Валери и топло стисна ръката ми. — Помоли да ти каша, че някой ден ше ше върнеш в Алжир.
И така, Хари Камил и Ним поеха към Лонг Айлънд с пленниците. Поне Шариф, а също и Бланш, Бялата царица, щяха да видят как изглежда отвътре алжирският затвор, удоволствие, което на нас с Лили ни се размина на косъм.
Соларин, Лили, Мордекай и аз се качихме в зеления морган на Ним. Бяхме взели последните четири фигури от шкафа и се отправихме към апартамента на Мордекай на диамантената улица, за да съберем фигурите заедно и да започнем истинската работа, която ни очакваше: да разгадаем отдавна търсената формула. Лили седна зад волана, аз отново се настаних в скута на Соларин, а Мордекай се сви между двете седалки. Кариока побърза да се гушне до него.
— Кажи, кученце. — Мордекай погали усмихнат Кариока. — След всички тези приключения и ти стана играч! Освен шестте, които донесохте от пустинята, имаме още шест, неочаквано придобити от белия отбор. Доста успешен ден, бих казал!
— И деветте, които Мини каза, че са у теб! — добавих. — Значи стават двайсет и три.
— Двайсет и шест — изкиска се Мордекай. — В мен са и трите, които Мини е открила в Русия през 1951 година… Тях Ладислаус Ним и баща му са донесли в Америка.
— Точно така! — извиках аз. — Деветте у теб са същите, които Талейран е заровил във Върмонт. А нашите осем откъде се взеха? Питам за онези, които донесохме ние с Лили.
— А, да. Има още нещо, което трябва да ти дам, миличка — заяви весело Мордекай. — В апартамента ми е, при фигурите. Сигурно Ним ти е казал, че когато Мини си взела довиждане с него на скалите в Русия, му е дала едни много важни сгънати страници.
— Да — прекъсна го Соларин. — Срязани от тетрадка. Видях я, когато ги сряза. Спомням си ясно, въпреки че по онова време бях още дете. Да не би да е дневникът, който Мини даде на Катрин? Откакто ми го показа, се питах…
— Скоро всичко ще се изясни — отсече Мордекай. — Ще разбереш всичко. Страниците ще разкрият тайната. Ще научите тайната на играта.
Оставихме моргана на Ним на паркинг в края на пресечката и стигнахме до апартамента на Мордекай пеша. Соларин носеше фигурите, вече станали прекалено тежки за един човек.
Минаваше осем и диамантената улица бе почти тъмна. Минахме покрай магазините с железни решетки. Вятърът подмяташе вестници по празния тротоар. Беше Денят на труда и всичко бе затворено.
По средата на пътя Мордекай спря и отключи метална решетка. Тясна стръмна стълба водеше към задната част на сградата. Последвахме го в сумрака и изчакахме да отключи още една врата.
Влязохме в огромна мансарда с безкрайно висок таван и тежки полилеи. Светлината през високите прозорци отрази блясъка на кристала, когато Мордекай запали лампите. Той мина през стаята. Подът бе застлан с дебели килими в тъмни цветове, имаше много растения, по мебелите бяха метнати кожи, а масичките и шкафовете — отрупани с произведения на изкуството и книги. Така можеше да изглежда старият ми апартамент, ако беше по-голям и ако аз бях по-богата. На едната стена бе закачен великолепен гоблен, който сигурно бе на годините на „Шаха Монглан“.
Със Соларин и Лили се настанихме на меките плътни килими. Пред нас бе поставена огромна шахматна дъска. Лили замахна с ръка и избута фигурите, а Соларин започна да вади нашите и да ги подрежда.
Фигурите на „Шаха Монглан“ бяха прекалено големи дори за полетата на дъската на Мордекай, направена от алабастър, въпреки това изглеждаха великолепни на светлината на полилеите.
Мордекай отмести гоблена и отключи огромен сейф, вграден в стената. Извади огромна кутия с още дванайсет фигури и Соларин се втурна, за да му помогне да ги пренесат.
Когато всичко бе готово, ги огледахме. Имаше изправени на задните си крака коне, яки офицери, изобразени като слонове, камили с високи седла, които заместваха топовете. Златният цар беше яхнал пахидерма си, дамата бе в носилка, обсипана със скъпоценни камъни, всяка подробност, изпипана до съвършенство, каквото не бе постигано в изкуството през последните хиляда години. Липсваха само шест фигури: две сребърни пешки и една златна, златен кон и сребърен офицер, а също и Белия цар — той също трябваше да е сребърен.
Стори ми се невероятно, че ги виждаме събрани да проблясват сред нас. На кой изумителен ум бе хрумнало да съчетае нещо толкова красиво и нещо толкова смъртоносно?