Дан на Хрътките

— С маска е. Проклет Сегюле!

И посегна към оръжията си…

— Дъх на боговете, Грънтъл, не!

Беше голямо усилие да отпусне ръцете си. Кръвта му се сгорещи като огън в жилите му — звярът в него искаше да се пробуди, да покаже настръхнала си козина и оголените си зъби. Звярът искаше да се опълчи на това… нещо. Разтреперан, Грънтъл не помръдна от мястото си, когато ездачът изкачи склона и на десетина крачки вдясно от тях дръпна юздите.

— Ето това е да си жив! — изрева Сегюле, отметна глава и нададе дивашки смях. След това се наведе напред, дългата му мръсна коса се люшна като въжета. — Е, не съвсем — избоботи той насмешливо. — Не съвсем. Но почти. Почти. Кажете ми, смъртни, харесва ли ми моята войска? Знаете ли кое е единственото, срещу което трябва да воюва един командир — повече от всеки враг в равнината, повече от всяка лична криза на воля или увереност, повече от лошото време, разбитата снабдителна линия, болести и всичко друго? Знаете ли с какво вечно воюва един командир, приятели мои? Аз ще ви кажа. Истинският враг е страхът. Страхът, който обсебва всеки войник, който обзема дори животните, които яздят. — Вдигна загърната в метална ръкавица ръка и посочи към долината. — Но не и с тази армия! О, не. Страхът е за живите в края на краищата.

— Както е с Т’лан Имасс — отвърна Грънтъл.

Тъмното в дупките за очите на маската сякаш просветна, щом Сегюле впи погледа си в Грънтъл.

— Пале на Трейк. Е, ще ти се да кръстосаш мечове с мен, а? — Тих смях. — Да, като с Т’лан Имасс. Чудно ли е тогава, че Джагът се уплашиха?

Майстор Квел се покашля.

— Хм… За какво му е армия на Качулатия? Да не би да е повел война срещу живите?

— Де да беше така — изръмжа в отговор Сегюле. — Вие нямате място тук. И ако пак довлечете тук онзи ваш пъклен впряг, лично ще ви подгоня. И тогава разпененото котенце на Трейк тука ще може да изпълни отчаяното си желание, ха! — Той се изви в седлото. Идваха други ездачи. — Вижте ги. Моите кучета пазачи. „Бъди разумен“, как не. Насякох ли ви на парчета, натрапници? Не. Сдържаност, да проявих сдържаност. Ще потвърдите това, нали?

— Като изключим заяждането ти с Грънтъл, предполагам, че можем — отвърна Квел.

— Беше шега! — извика Сегюле.

— Беше заплаха — поправи го Квел и Грънтъл остана впечатлен от внезапно обзелия го кураж.

Сегюле кривна глава, сякаш и той промени преценката си за мага.

— О, карай си проклетия фургон където щеш, много ме интересува.

Тримата ездачи изкачиха билото, дръпнаха юзди и спряха при Сегюле, който вече се беше смъкнал в седлото като треснат в челото кръчмарски кавгаджия.

Щом ги видя, Грънтъл се сепна и неволно пристъпи напред.

— Ток Анастер?

Едноокият воин отвърна с хладна усмивка: