Ал Сорна беше млъкнал, след като бе казал последните си думи към губернатора.
— Какво „и“? — попита.
Преглътнах яда си. Ставаше все по-ясно, че севернякът се забавлява да ме дразни.
— Какво стана после?
— Знаеш какво. Чаках пред стените и на сутринта пристигна лорд Велсус с отряд от Имперската гвардия да ме арестува. Съответно принц Малциус беше върнат невредим в Кралството. Янус умря скоро след това. Историята ви описва надълго и нашироко процеса срещу мен. Какво друго мога да ти кажа?
Осъзнах, че е прав: доколкото можеше да свидетелства писаната история, разказът му бе подробен и даваше много неизвестна дотогава информация, като изясняваше причините за войната и природата на Кралството, което я бе започнало. Но открих, че съм завладян от убеждението, че има и още нещо, от непоколебимото чувство, че разказът му не е пълен. Спомних си моментите, когато гласът му се запъваше, само едва-едва, но достатъчно, за да ме увери, че затаява нещо, може би скрива истини, които няма желание да разбули. Погледнах безбройните думи, красящи листовете, които осейваха палубата около постелята ми, и настроението ми се влоши, като си помислих колко труд ще е нужен да се потвърди този разказ, какви пространни изследвания ще трябва да се направят, за да подкрепят такава история. „Къде ли е истината сред всичко това?“, зачудих се.
— Е — казах и събрах листовете, като гледах да не ги разбъркам. — И това ли е обяснението за войната? Просто лудостта на един отчаян старец?
Ал Сорна се бе изтегнал на постелята си, хванал ръце зад главата си и забил очи в тавана. Изражението му беше мрачно и замислено. Прозя се.
— Това е всичко, което мога да ви кажа, милорд. — Неизвестно защо пак се държеше официално. — А сега, ако ми позволите, ще си почина малко, утре ме чака сигурна смърт и предпочитам да я посрещна бодър.
Прегледах листовете и перото ми отбеляза пасажите, където подозирах, че не е бил съвсем откровен. Със смущение открих, че са повече, отколкото бих искал, дори забелязах няколко несъответствия.
— Каза, че никога повече не си я виждал — казах. — И все пак твърдиш, че принцеса Лирна е била на Летния панаир, където Янус те е въвлякъл във военните си кроежи.
Той въздъхна, без да се обръща.
— Разменихме си само бегли поздрави. Не мислех, че си струва да го споменавам.
Осени ме смътен спомен, частица от моите собствени изследвания, предприети, докато подготвях историята си на войната.
— Ами каменоделецът?
Колебанието му бе съвсем мимолетно, но ми издаде много.
— Каменоделецът?
— Каменоделецът, с когото сте се сприятелили в Линеш. Къщата му била подпалена заради това. Когато правех проучвания за окупацията на града, тази история бе добре известна. И въпреки това ти не го споменаваш.
Той сви рамене.
— Едва ли бих го нарекъл приятелство. Исках от него да издяла статуя на Янус за градския площад. Нещо, което да потвърди неговата власт над града. Не е нужно да казвам, че каменоделецът отказа. Но това не попречи на някой да изгори къщата му. Мисля, че той и жена му напуснаха града след края на войната, и добре направиха.
— Ами сестрата от вашата вяра, която попречила на Червената чума да опустоши града? — продължих да настоявам, вече по-ядосан. — Какво ще кажеш за нея? Гражданите, с които говорих, ми разправяха много за нейната доброта и близостта ви. Някои дори мислеха, че сте били любовници.
