Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
В ранния следобед голата заснежена равнина остана зад нас и стигнахме до отвесната скала, която се извисяваше дръзко и сякаш предизвикваше вятъра. Ледът бе образувал колони и дълбоки цепнатини по повърхността. В подножието й следите завиваха на запад. Продължихме да ги следваме. Свечеряваше се и небето посивя, но упорито продължих напред, като давах на Шишко парчета солена риба, когато започваше да се оплаква, че е гладен. Здрачът продължаваше да се сгъстява и дори любопитството ми започна да намалява заедно с енергията ми. Накрая спряхме.
— Е, явно сгреших — признах малко смутено. — Ще опънем шатрата тук, става ли?
Той издаде напред долната си устна и ме погледна разочаровано.
— Защо?
Огледах се безпомощно.
— Нали все пак трябва да спим някъде. Ти какво предлагаш?
— Да идем там! — възкликна той и посочи.
Проследих шишкавия му пръст и дъхът ми секна.
През цялото време бях гледал следите и не бях вдигал очи към отвесната скала. Пред нас се виждаше широка пукнатина, препречена с врата от сиво дърво. Останалата част бе запълнена с камъни с различна големина. Вратата беше открехната и се виждаше жълтата светлина на огън. Вътре имаше някой.
С нови сили тръгнахме по следата, която внезапно обърна назад и започна да се изкачва по стръмна пътека. Всъщност трудно можеше да се нарече и пътека. Налагаше се да вървим един зад друг и раниците ни се допираха в скалата. Въпреки това си личеше, че е доста използвана и добре поддържана, без камъни и коварен лед. На места ледените потоци, опитали се да я пресекат, бяха изсечени и махнати. Стори ми се, че почистването е направено неотдавна.
Въпреки признаците на гостоприемство, когато се озовах пред вратата, бях изпълнен с трепетно безпокойство. Беше изработена от плавеи, парчетата бяха грижливо наложени и заковани едно за друго. Отвътре се носеше топлина и миризма на готвено. Поколебах се, макар вратата да бе открехната. Шишко обаче не се замисли. Промуши се покрай мен и я бутна.
— Ей — обади се с надежда. — Дойдохме и сме измръзнали.
— Моля, влизайте — отговори нисък приятен глас. Акцентът бе странен, гласът изглеждаше дрезгав като на болен човек, но гостоприемният тон не можеше да се сбърка. Без колебания Шишко пристъпи вътре. Последвах го, но доста по-бавно.
След вечерния сумрак огънят в каменното огнище ми се видя ослепителен. Отначало можех да различа само седящия на дървен стол силует. После Черният мъж бавно се изправи и се обърна към нас. Шишко рязко пое дъх, но бързо и много изненадващо дойде на себе си и дори си спомни за доброто възпитание и каза:
— Добър вечер, дядо.
Черният мъж се усмихна. Изтритите му зъби бяха като жълта кост на черното му лице. Около устата му имаше бръчки, очите му бяха хлътнали и приличаха на блестящи абаносови топчета. Заговори на езика на Външните острови.
— Не знам откога съм тук. Но едно е сигурно. За първи път някой влиза тук и ме нарича „дядо“.
Стана без никакви усилия, гърбът му беше изправен. Въпреки това възрастта му беше изписана навсякъде върху него и се движеше като човек, който пази тялото си от ненужни изпитания. Посочи малката маса.
— Рядко имам посетители, но ще ви предложа гостоприемството си, макар че посрещането ми е скромно. Моля. Приготвил съм храна. Заповядайте.
Без да чака втора покана, Шишко пусна раницата си на пода.
— Благодарим — отвърнах бавно, свалих и моята раница и сложих и двете до стената.
Очите ми свикнаха със светлината. Не зная дали това можеше да се нарече пещера или голяма пукнатина. Не виждах тавана и предположих, че димът се издига нагоре, но не излиза навън. Мебелите бяха прости, но много добре изработени — с майсторството и вниманието на човек, който е имал много време да овладее занаята и да го приложи на дело. В ъгъла имаше легло, шкаф за храна, кофа, бъчва и плетена кърпа. Някои от вещите вероятно бяха намерени и прибрани от брега, други явно бяха изработени от оскъдните запаси на острова. Очевидно собственикът им живееше тук отдавна.
Самият той беше висок колкото мен и толкова плътно черен, колкото бял бе навремето Шутът. Не попита за имената ни, нито съобщи своето, а направо поднесе супа в три каменни купи, които се грееха край огъня. Отначало говореше малко. Използвахме езика на Външните острови, макар че и за двама ни бе чужд. Шишко говореше на езика на Шестте херцогства, но Черният мъж някак успяваше да го разбере. Масата бе ниска, седяхме на удобни напълнени с трева възглавници, върху които имаше покривки от плетена тръстика. Лъжиците бяха изработени от излъскана кост. В супата имаше риба, но тя беше прясна, както и сварените корени и оскъдната зеленина. Беше много вкусна след дългите дни сушена и солена храна. Тънкият хляб, който извади домакинът ни, ме изненада и той се усмихна на изумения ми поглед.