Мъглите на Авалон (Том 1)

Вгледа се в лицето си, което се отразяваше в огледалната повърхност на езерото. Колко ли бе се забавила в царството на феите? Сега, с освободено от вълшебствата съзнание, тя разбираше, че е била там достатъчно дълго, та фината тъкан на тъмната й рокля да се изтърка и овехтее. Полите й висяха на парцали там, където се бяха влачили по земята. Бе загубила или захвърлила някъде и малката си кама — не знаеше как точно се бе случило това, но имаше някакви откъслечни спомени. Това, което се бе случвало с нея, сега й приличаше на налудничав сън. Някои спомени караха бузите й да горят от срам. Но си спомняше и музиката, по-прекрасна от всичко, което бе чувала някога във външния свят или дори в Авалон. Спомняше си, че бе чувала такива звуци единствено когато раждаше сина си и бе на границата между живота и смъртта. Мелодията бе толкова прекрасна, че тя почти бе пожелала да прекрачи границата към отвъдното, за да може да я слуша. Помнеше и как пееше тя самата, съпровождайки си на елфическа арфа — никога преди не бе пяла и свирила така. „Бих искала да можех да се върна и да остана завинаги там“. Беше готова наистина да поеме по обратния път, но я задържа споменът за отчаяния вопъл на Рейвън.

Артур е нарушил клетвата си пред Авалон — нарушил е обета, благодарение на който бе допуснат в светая светих на друидите и получи вълшебния меч. Опасност витаеше и над Вивиан — тя не биваше да напуска Авалон… Моргана постепенно започваше да подрежда спомените си и да възстановява някои събития в мислите си. Беше потеглила от Керлиън в края на лятото. Струваше й се, че оттогава са изминали само няколко дни. Така и не бе успяла да се добере до Авалон — сега вече й се струваше, че никога няма да успее. Тя впери тъжен поглед в църквата, която се издигаше на върха на Тор. Само да можеше някак да се прокрадне на Авалон — през скрития път отзад! Но нали тъкмо този път я бе отвел при феите?

Някъде бе изгубила и коня, и камата си. Припомни си, че бе видяла костите на коня в гората и потръпна. Сега забеляза, че и църквата на Тор изглежда някак по-различно — явно свещениците я бяха достроявали, но не биха могли да иззидат всичко това само за месец-два… Тя вкопчи ръцете си една в друга, обзета от внезапен ужас, и си каза: „Трябва по някакъв начин да разбера колко луни са се сменили, докато скитах из гората с девиците на Повелителката и се любех с елфа, който ме заведе при нея… Не е възможно да са минали повече от две или три нощи“, мислеше тя отчаяно, без да съзнава, че това е само началото на едно объркване, което никога няма да се изясни напълно. Спомените за онези нощи я караха да тръпне от срам и страх, и от съзнанието, че никога не е изпитвала такава наслада, както когато лежеше в прегръдките на онзи елф — но все пак сега, извън властта на вълшебството, преживяното бе сякаш нещо нередно, сторено насън. Ако не бе магията на онзи свят, никога не би приела да дава и получава милувки от девиците — феи; спомняше си и нещо, което бе се случило между нея и Кралицата на феите… сега, в спомените й, лицето на Кралицата все повече й напомняше на Вивиан, и Моргана отново изпита мъчителен срам. В царството на феите й се струваше, че цял живот се е стремяла към тези преживявания, но във външния свят никога не би се осмелила дори да ги допусне в мислите си.