Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Когато стъпих на равнината, видях, че от другия бряг се събори нещо в реката, като човек, но дордето се обърна да го погледна, гласове „тутун, качтъ!“ (побегна) се чуха отзадя ми и куршумите започнаха да пищят наоколо. Нещо кораво ме удари от лява страна в хълбока и аз изгубих съвършено капката силица, която притежавах още. Докато бягах, захванах да се готвя да падам и се спрях на едно място. Въобразих си, че съм заграден отвсякъде, и по тая причина не намерих за нужно да бягам. Всяка шумка подозрявах да не изскочи отвътре турчин с чалма и да насочи насреща ми своето дебело шишине или ятагана си. В късо време ми дойде друг ум и аз хукнах да бягам, накъдето ми видят очите. Чанта с фишеци, телескоп, мушама и други принадлежности хвърчаха наляво и надясно. Това аз направих с практична цел — да можа да бягам по-лесно; но напусто! Каприциозни крака — се отказваха да ми служат в това критическо време, като че да бяха отсечени под коленете! Цели дванадесят деня не бях се стоплял, а сега цял-целниничък бях потънал в пот, при всичко че дъждът валеше още и че преди няколко минути бях излязъл от снежните води на Свинарица. Гърлото ми изсъхна, като че печаха на сърцето ми тухли, и вследствие на тоя силен огън двете ми устни се попукаха, което отпосле забележих. Колкото молитвици знаех от детинство, за които с години не бях си помислял, сега ги четях така сполучливо, като че да държах в ръцете си молитвеничето на Димча Великов, родом от Котел.
Аз се признавам откровено, че никога през живота си не бях се уплашвал така сърдечно, както сега. Вярвам, че никой няма да ме обвини в малодушие, като вземе пред вид ненадейното жестоко предателство. И така, аз бягах рачешката и следвах да мисля, че ме гонят и ме гледат отвсякъде. Пушките пукаха. Намерих случай в бяганието си да се разгърдя и да опитам с ръката си не тече ли кръв от онова място, гдето почувствувах, че ме удари нещо. Нищо… Като не знаех накъде отивам из мъглата, като се боях да не ударя върху някоя пусия, а, от друга страна, като нямах сили да възпъвам въз стръмната урва, щукна ми на ума да прибягна към хитрост. Напредя ми стои голям клонест бук, като планина. Измерих с очи най-напред дънера му и намерих за благосклонно да отида на защита под неговите чаталести клони, па става, каквото ще.
После малко аз прегръщах най-горните клонища на моя бук-спасител и се молех като Исус Навина да ускори слънцето своя ход, защото с тъмнината по можех да се разправя. Аз имах смелостта да си въобразявам, че бог знае колко съм се отдалечил от мястото на кървавата сцена, но колко останах излъган, като възлязах на дървото, отгдето свободно можах да чувам всичките движения на неприятелите долу в реката. Наистина, че стръмнината на мястото не можеше да се измине така скоро, но пространството всъщност, на права линия, едва ли надминаваше 300–400 крачки. От моя бук до онова дяволско местенце, с ръка да посегнеш, гдето се е казало, можеше да се стигне. Аз чувствувах всичките тия несгоди, но реших да остана на бука, като се наблягах на единственото това сгодно обстоятелство, че дордето се мръкне, най-много 20–30 минути оставаха. Освен това и дъждът говореше в наша полза.
И чух аз от върха на тоя бук твърде любопитни работи, които чак сега ми отвориха очите за много работи, следствията на които ние трябваше да отгатаеме отдавна. Чух аз как тържествуваше неприятелят после коварната победа над моите нещастни другари; чух аз и разбрах напълно що за гадина е бил нашият благодетел и баща, бачо Вълю, който щеше да ни има за синове наместо!
— Я ни кажи ти нас бе, стар пезевенгино, не се ли усетиха тия гяури-комити, когато ти ги покани да ги водиш към Троян? — питаше непознат глас на турски язик.
— Аз вярвам, че тия още не са усетили — отговори нашият благодетел, когото аз можах да позная по гласа. — Щом им казах, че ще да ги водя за Троян, което тия най-много желаеха, зарадваха се дотолкова, щото не знаеха где да ме турят.
Чух аз още да повтарят турците много наши думи, които ние бяхме изказали помежду си в присъствието на бача Въля още първия ден, когато пристигнахме на кошарата му.