Щиглецът

— Не… — опитвах се да измисля нещо, което да прозвучи забавно, нещо непринудено, госпожа Гибъри с много подходящия си прякор „Трипи“154 за нас обикновено беше извор на забавление — но главата ми беше абсолютно празна. — Опасявам се, че не е това.

Хоуби се изправи, тикна четката зад едното си ухо, избърса чело с носна кърпа с безумен десен — психеделично лилаво, като че ли върху нея бе повърнала африканска теменужка, вероятно я беше намерил на поредната разпродажба на север сред вещите на някоя побъркана стара дама.

— Е, кажи тогава какво има — каза той спокойно, посягайки към една от чинийките, в които бъркаше боите. Сега, след като вече бях навършил двайсет години, наложената от разликата в поколенията дистанция между нас бе изчезнала и отношенията ни бяха колегиални — трудно ми бе да си представя, че подобна близост би се установила между мен и баща ми, ако той беше още жив; аз винаги бих бил под напрежение, винаги щях да се опитвам да преценя доколко е пиян или надрусан и дали мога да разчитам на някакъв смислен отговор.

— Аз — опипах стола зад себе си, за да се уверя, че не лепне, преди да седна. — Хоуби, направих глупава грешка. Не, нещо наистина много глупаво — настоях, когато той махна добросърдечно и пренебрежително с ръка.

— Ами… — той отмерваше чиста умбра с капкомер в чинийката — колко е глупаво не знам, но мога да ти кажа, че миналата седмица целият ми ден беше съсипан, когато видях, че върхът на свредела е минал през плота на масата на госпожа Уосърман. Беше чудесна маса, от времето на Уилям и Мери155. Знам, че тя няма да забележи закърпеното място, но можеш да ми вярваш, моментът беше неприятен.