Кръстопътища по здрач
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстопътища по здрач». Краткое содержание книги:
— Трябва да й простиш — каза Аливия с дразнещо мудния си мек сеанчански акцент. — Мисля, че тя просто приема клетвата си твърде сериозно. Не е свикнала да служи на никого.
— Айез Седай държат на думата си — отвърна сухо Кацуан. Говорът на сеанчанката я караше да се чувства все едно, че говори бързо и отсечено като кайриенка! — Длъжни сме.
— Предполагам. Но трябва да знаеш, аз също. Дължа му всичко, което би поискал от мен.
Очарователни думи, и при това откровени, но преди да успее да се възползва, Елза излезе. Зад нея се появи Алгарин, с остро подрязана бяла брада. Той се поклони на Кацуан с усмивка, от която лицето му се набръчка още повече. Палтото му от черна вълна, шито на младини, сега висеше хлабаво на раменете му, а косата едва покриваше главата му. Нямаше как да се разбере защо е гостувал на момчето ал-Тор.
— Сега ще те приеме — каза рязко Елза.
Този път Кацуан за малко да изскърца със зъби. Аливия трябваше да почака. И Алгарин.
Момчето беше станало, когато Кацуан влезе, високо и широкоплещесто почти колкото Лан, в черно палто, извезано със злато на ръкавите и високата яка. Твърде много напомняше за куртката на ашаман, с всичкото това везмо, за да й хареса. Посрещна я с учтив поклон и я заведе до стола с възглавничките пред камината, после я попита дали ще пожелае чаша вино. Това в каната на страничната масичка с двете чаши до нея вече било изстинало, но щял да поръча друго. Много се беше потрудила да го научи на вежливост. Хм, можеше да облича каквото палто си поиска. Имаше много по-важни неща, в които трябваше да бъде напътстван. Или ръчкан, или дърпан, ако се наложеше. Нямаше да си губи времето с приказки как трябвало да се облича.
Тя килна учтиво глава и отказа виното. Чашата с вино предлагаше много възможности — да отпиеш, когато ти потрябва миг за размисъл; да погледнеш в нея, когато поискаш да скриеш очите си — но този младеж трябваше да бъде наблюдаван непрекъснато. Лицето му издаваше почти толкова малко, колкото лицето на някоя Сестра. С тази тъмночервеникава коса и тези синьо-сиви очи можеше да мине за айилец, но малцина айилци имаха толкова студени очи. Пред тях и бледото утринно слънце, в което се беше взирала преди малко, изглеждаше топло. По-студени, отколкото бяха преди Шадар Логот. И по-твърди също така, за съжаление. И освен това изглеждаха… уморени.
— Алгарин е имал брат, който е можел да прелива — каза той, докато се обръщаше към един стол срещу нея. И докато се обръщаше, залитна. Задържа се за облегалката на стола с горчив смях, преструваше се, че се е спънал, но спъване нямаше. И не беше уловил сайдин — беше го виждала да залита, когато го прави — или украшенията й щяха да я предупредят. Корел твърдеше, че му трябва само малко повече сън, за да се съвземе след Шадар Логот. Светлина, трябваше да го опази живо това момче, иначе всичките усилия щяха да са за нищо!
— Знам — отвърна тя. И след като изглеждаше, че Алгарин може да му е разказал всичко, побърза да добави: — Аз бях тази, която плени Емарин и го отведе в Тар Валон. — Според някои Алгарин едва ли можеше да й бъде благодарен за това, но по-младият му брат оцеля повече от десет години след като бе опитомен и след като тя му помогна да го понесе.
Очите на момчето се присвиха, след като се намести на стола. Не беше го научил.
— Алгарин иска да бъде изпитан — каза той.
Тя посрещна погледа му спокойно, строго, и задържа езика си зад зъбите. Децата на Алгарин бяха женени, онези от тях, които все още бяха живи. Може би бе готов да предаде късчето си земя на наследниците. Тъй или иначе, един преливащ мъж повече или по-малко едва ли бе от значение в момента. Освен ако не беше момчето, което се бе вторачило в нея.
След малко брадичката му леко помръдна, знак за кимване. Нея ли изпитваше той?
— Бъди спокоен, няма да пропусна да ти кажа, когато направиш нещо глупаво, момче. — Повечето хора запомняха още след първата си среща с нея, че има остър език. Този младеж се нуждаеше да му се напомня от време на време. Той изръмжа. Можеше да е смях. Можеше да е печал. Тя си припомни, че искаше да го научи на нещо, макар че като че ли не беше казал на какво. Все едно. Имаше си цял списък, от който да избира, при това едва го беше започнала.
Лицето му все едно бе изваяно от камък, толкова безизразно беше, но той стана и започна да крачи между камината и вратата. Ръцете му бяха стиснати зад гърба.
— Много пъти си говорих с Аливия за сеанчанците — каза той. — Те наричат войската си Всепобедната армия, и с право. Никога не са губили война. Сражения — да, но война — никога. Когато загубят някоя битка, сядат и обмислят какво са сбъркали, или какво врагът е направил добре. После променят това, което трябва да променят, за да побеждават.