Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Marie, тя каза да потърпиш, да не спиш известно време, макар да виждам, че ще ти бъде много трудно… — плахо почна Шатов. — Аз ще поседна тук край прозореца, ще гледам да не заспиш, а?
И седна до прозореца, зад дивана, тъй че да не може да го вижда. Но не мина минута и тя го повика да й оправи възглавницата. Почна да я оправя. Тя сърдито гледаше в стената.
— Не така, ох, не така… Боже, какви ръце! Шатов отново я оправи.
— Наведете се към мен — внезапно каза тя с някакъв променен глас, мъчейки се да не го гледа.
Той трепна, но се наведе.
— Още… не така… по-близо — и изведнъж лявата й ръка стремително обхвана шията му и той усети на челото си гореща, влажна целувка.
— Marie!
Устните й трепереха, едва се сдържаше да не се разплаче, но изведнъж рязко се надигна и святкайки с очи, каза:
— Николай Ставрогин е подлец!
И безсилно, като подкосена, рухна в леглото, зарови лице във възглавницата и с истеричен плач силно стисна ръката на Шатов в своята.
И оттук нататък вече не го пускаше да се отдели, поиска да седне до нея. Нямаше много сили да говори, но не сваляше очи от него и му се усмихваше също като смахната. Изведнъж се беше превърнала в някакво глупаво момиченце. Сякаш всичко се бе преобразило. Шатов ту плачеше като дете, ту започваше да говори — страстно, прехласнато, вдъхновено, един господ знае какво говореше; ту целуваше ръцете й. Тя го слушаше унесено, не разбирайки може би думите му, но отмалялата й ръка ласкаво ровеше косите му, приглаждаше ги — любуваше им се. Той й говореше за Кирилов, за това, как ще заживеят отсега нататък „отново и завинаги“, за съществуването на бога, за това, че всички са добри… В умилението си отново взеха детето да го погледат.
— Marie — викна той, стискайки детето в ръцете си, — край на старите глупости, край на позора и мъртвилото! Труд и само труд и тримата заедно по новия път, да, да!… Ох, ами да, как ще го кръстим?
— Него ли? Него ли как ще кръстим? — повтори тя с учудване и по лицето й внезапно се изписа страшно страдание.
Плесна с ръце, изгледа го с упрек и зарови лице във възглавницата.
— Marie, какво ти е? — извика той страшно изплашен.
— Как можахте, как можахте… О, неблагодарнико!
— Marie, прости ми, Marie… аз само попитах как ще го кръстим. Не знам…
— Иван, Иван ще го кръстим — вдигна тя почервенялото си и мокро от сълзи лице, — нима дори за миг сте предположили, че ще го наречем с някое друго, ужасно име?
— Успокой се, Marie, о, колко се разстрои!
— Отново грубост — на какво приписвате разстройството ми? Басирам се, че ако бях казала да го кръстим… с онова ужасно име, тутакси щяхте да се съгласите, нямаше да забележите дори! О, какви сте неблагодарни, какви сте долни, всички, всички, всички!
След минута, разбира се, се помириха. Шатов я склони да поспи. Заспа, но пак не пущаше ръката му и често се будеше, поглеждаше го, сякаш се боеше да не изчезне, и пак заспиваше.
Кирилов прати бабичката с „поздравленията си“ и освен това с току-що изпържени кюфтета, бульон и бял хляб за Маря Игнатиевна. Болната жадно изпи бульона, бабичката препови детето.
Marie накара и Шатов да изяде едно кюфте.
Времето минаваше. Накрая изнемощелият Шатов също заспа на стола с глава върху възглавницата на Marie. Тъй ги завари Арина Прохоровна, която удържа на думата си да дойде, весело ги събуди, поговори каквото трябваше с Marie и пак нареди на Шатов да не излиза никъде. После се пошегува със „съпрузите“ — то се знае, малко презрително и високомерно, и си отиде доволна както одеве.
Когато Шатов се събуди, се беше вече стъмнило. Побърза да запали свещта и хукна да вика бабичката; но още на вратата чу нечии тихи, бавни стъпки по стълбите. Показа се Еркел.
— Не влизайте! — прошепна Шатов, хвана го за ръката и стремително го помъкна обратно към пътната врата. — Чакайте ме тук, сега ще изляза, съвсем, ама съвсем бях забравил за вас! О, какво напомняне тъкмо в тоя момент!
Тъй се разбърза, че не се обади дори на Кирилов, а само повика бабичката. Marie изпадна в отчаяние и взе да негодува, че „изобщо му е дошло наум да я остави сама“.
— Това е последната, най-последната крачка! — викна той възторжено. — И вече по нов път и никога, никога вече няма да си спомним за стария ужас!
Криво-ляво успя да я склони и обеща да се върне точно в девет часа; целуна я горещо, целуна детето и бързо изтича при Еркел.
Отиваха в парка на Ставрогини, в Скворешники, където в едно затънтено място на края на парка, там, където започваше вече боровата гора, преди година и половина бе заровил в земята поверената му печатничка. Мястото наистина беше скрито от погледите, същински пущинак и доста отдалечено от дома на Ставрогини. От къщата на Филипов дотам имаше три и половина, може би четири версти.