Обречен на мълчание

— Нямаше какво толкова да направя или да сбъркам с рана като твоята. Радвам се да видя, че не куцаш.

— Само малко ме понаболява при такова влажно време.

— Винаги става така.

— Така ли? Мислех, че някой ден ще ми мине. Бранд се поизправи и се огледа наоколо.

— Оженил си се — каза Тайсън. Бранд кимна.

— Имаш ли деца?

— Две. Момче и момиче. На шестнайсет и на дванайсет.

— Чудесно семейство.

— Да.

— Знаеш ли, преди около месец видях някои от стария отбор — каза Тайсън. — Белтран, Садовски, Скорело, Уокър и Калейн. Питаха за теб.

Бранд се усмихна за пръв път, но беше повече гримаса, отколкото истинска усмивка.

— Така ли?

— Да. Интересуваха се от здравословното ти състояние в бъдеще.

Бранд не отговори.

— Често ли се виждаш с Фарли?

— От време на време. — Бранд измъкна ръка от джоба си и си погледна часовника. — Трябва да тръгвам.

Тайсън не обърна внимание на думите му.

— Какво стана със снимките?

— Кои снимки?

— Със снимките, докторе. С твоите полеви изследвания по женска анатомия.

Бранд направи крачка напред, но Тайсън също направи крачка настрани, за да му попречи пътя. Сега бяха още по-близо един до друг, на по-малко от метър разстояние, което позволяваше да се нанесе удар, ако някой от тях имаше желание да го направи.

— Не е безопасно дори да ги скриеш някъде — каза Тайсън. — Можеш да умреш или изобщо нещо да ти се случи, и всичките ти вещи ще бъдат прегледани. Може би някое от децата ти ще намери татковата кутия със спомени от войната и ще я отвори след десетина години. Ще бъде много лошо за посмъртната ти репутация. По-добре ще е да ги изгориш, независимо колко ще те заболи да го направиш.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна му Бранд.

— Въпреки че снимките, които аз те видях да правиш, бяха великолепни — продължи Тайсън. — Трудно ще е да се разделиш с тях. Спомняш ли си онази с мрежестия хамак? Хрумването на местната полиция да я увие и завърже в хамака като наденица беше изключително остроумно. И всеки път, когато й пускаха ток във вагината, хамакът подскачаше, нали? Не е лесно да уловиш това с фотоапарат.

Бранд се огледа, но дългата равна улица беше безлюдна.

— Виж, докторе — каза Тайсън, — всички са леко извратени, но хората в селата, които превземахме, наистина страдаха. Спомняш ли си онази жена, която абортира, след като полицаите почти я удавиха в кладенеца? Но най-отвратителното от всичко беше, че показваше корумпираността си пред виетнамците. Едно беше всички да сме малко луди, но ти компрометира всички нас и себе си пред тези хора.

— Расист — беше всичко, което Бранд успя да каже.

— Предполагам, че съм — усмихна се Тайсън. — А що се отнася до морфина, нямам нищо против, че си ми дал малко повече, отколкото ми се е полагало, но съм любопитен да узная какво стана с липсващия наркотик.

— Пусни ме да си вървя — почти неразбираемо каза Бранд.

— И въпреки всичко, ти беше добър фелдшер. Не беше герой, но не беше и страхливец. Знаеше си работата. Въпреки че отношението ти към ранените беше отвратително. Тези хора за теб не бяха нищо повече от пушечно месо. Също като жената в хамака с електрода във вагината. Ти си едно от най-долните човешки същества, с които съм се срещал. С какво се занимаваш сега? Ортопедична хирургия? Мога ли да си направя някои изводи? Предполагам, че не. Би трябвало да навляза в психоанализата, а то не е за мен.