За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Някакъв нехранимайко на три пъти хлътваше в камината на кръчмата, вземайки я за врата. Друг спеше с чело в локва черна бира; съседите му съществуваха, преди смъртта да ги отстрани съвсем. Да свършва, да свършва тая среща! По се опита да измести разговора към прелестта на пътешествията, но те явно не вълнуваха джентълмените, които го черпеха часове наред. За филаделфийския влак беше прекалено късно, кого да безпокои сега и затова реши тук да дочака утрото. Защо не се разкланя по-рано и не си грабна шапката? Усети пръстите си лепкави като восък. Дано поразведри оклюмалите събеседници, разправи им за един свой добър познат, съдържател на списание с гигантски тиражи: той опитомил павиан, така че благородното животно срещу чаша неразреден холандски джин съчинявало великолепни разкази, каквито и най-надарените сътрудници не можели да напишат. Пит се подсмихна, Лойд със святкащи ястребови очи пак подхвана да бъбри за новото начинание, смесил наивните си проекти с кандидатурата на конгресмена. Това накрая страшно дотегна на По, зъл дух на необяснима тревога го стисна за гърлото.
Парна го отдавна износвана метафора – восъчният театър на волята… Престана да слуша, престана да отговаря, защото откри, че звуците на собствения му глас го дразнят. Изведнъж го обзе леден страх, че нищо не е направил през живота, не познава достатъчно хората и всичко е сън в съня. Нима няма какво повече да даде; да се спасява, стига, бегом! Спомни си за Тимоти Смайлс. О, хубаво ще е на свежа глава във влака за Филаделфия да нахвърля поне началото на историята за пришълеца. С нея можеше да се умие от нагара на тази злополучна нощ. Танцуваха макове и лютичета; под краката си напипа меката гъста трева в крайградското поле.
Дълговечни планини дремеха сред тихи ореоли, листа се оронваха в ручеите, за да се понесат стремително под тайнствения ропот на вятъра. Долови скриптенето на белите крила и зърна отново световните съзвездия. Смайлс му разказваше за очарователни далечни планети; бавно, величествено летяха над океана, който фосфоресциращ стенеше долу. И миговете на техния устрем бяха равни на цял век всекидневие.
Докато Нелсън и Уиндброу се заслепяваха от съзерцанието на, както му изглеждаше, дребни подробности, демонът у него се разпростря, обсеби го, прикова го вцепенен на стола. Мярнаха му се сенките под очите на Пит: бяха дълбоки, тъмни, приличаха на втори чифт вежди. Не чуваше как го подканят да пие (трюмът му не бил пълен още, хе, те колко били натоварили!), как после го осмиваха. Лойд Нелсън заяви, че превъзхожда По „във всяко едно отношение“; партньорът на осиновителя Алън добави, че Едгар се занимавал само с неща, които не съответстват на правилния порядък в света. „Пройдоха!“ – съгласи се с господата присламчилият се пристанищен пазач. И те го прекарваха настървено през прокрустовото ложе на умозаключенията си, ала той вече не знаеше къде е. Отчаяни го търсеха Вирджиния, Тимоти Смайлс, преданата тъща Клем.
В полунощната мъгла му се струваше, че трябва да гласува за твърде странен конгресмен от Балтимор, който се беше разтроил в лицата на Пит, Лойд и ухиления пристанищен страж с какаови от тютюна зъби. Ах, дано адът влезе в тях! След този кошмар писателят видя високи прекрасни стени. Стените бързо се стесниха около него – сребърни, припламнали с галванична разтърсваща светлина и изпъстрени с бледнозелени змиевидни орнаменти.
Подеха безволевото му тяло и го завлякоха в най-мрачния ъгъл. Там пазачът изсъска „Мъртвопиян!“, а двамата стари приятели, като че прошепнали си в душите: „От такава свиня можеш ли да очакваш нещо? По-добре да го освободим от излишните вещи, те няма да му трябват, пък ние доста се охарчихме!“, трескаво и залитайки, смъкнаха вратовръзката и жилетката на По, подадоха си някакви дреболии над трупа и с пъшкане го отнесоха през няколко преки. Оставиха го в запуснато локомотивно депо, където вигите целеустремено събираха пияни гласоподаватели. Подир два-три дни затвор можеха да изстискат от всекиго по десетина гласа. Пристанищният страж, задоволил се с шалчето на поета, изчезна безследно.
Около 90 часа по-късно обраният Едгар Алън По бе намерен в друга кръчма. Лешниковото му инак лице сега беше пепеляво. Откараха го в болницата на Вашингтонския колеж. Тук на 7 октомври 1849 година той щеше да почине от мозъчно възпаление и да завещае загадъчна сянка върху съдбата си, понеже Ангелът на Необяснимото неведнъж му бе отмъщавал за ереста (над пресния му гроб веднага щяха да се кръстосат споровете относно неговото мироздание). „Маяк“ остана недовършен; Смайлс пришълецът не получи отговор. И след десетилетия Дебюси нямаше да извае докрай пиесата си по разкази на американеца, макар ясно да чуваше камбаните от партитурите ù. Детски, сватбени, погребални – те растяха и го оглушаваха със стенещ ритъм.