Героите умират
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: The Acts of Caine ( Overworld) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502820
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героите умират». Краткое содержание книги:
В родния си свят — Земята от нашето бъдеще — Каин е Хари Майкълсън, суперзвезда, чиито приключения в Отвъдие съпреживяват милиони зрители, свързани с него чрез виртуален интерфейс.
Ала извън помещенията на Студията — корпорацията, която продава приключенията му по света — той е никой; намира се някъде по средата в йерархията на едно жестоко кастово общество и често му се налага да се опитва да забрави, че в един далечен свят избива хора за забавление на богатите лентяи от собствената си планета.
Но сега нещата са стигнали твърде далеч. Отчуждената му съпруга, Палас Рил, е изчезнала загадъчно сред копторите на престолния град Анхана. И за да я спаси, Каин трябва да се изправи срещу най-голямото предизвикателство в живота си: смъртоносна игра на котка и мишка с най-коварните властелини на двата свята.
Но ако мога да откупя живота на Палас със смъртта на всеки мъж, жена и дете на този стадион, аз съм готов да го направя. Цената си струва. Ала дори тогава съм склонен да се пазаря — всъщност днес ме чака адски трудна сделка.
Може пък с възрастта да ставам пестелив.
Ревът, разтърсващ стадиона, се вдига с още пет децибела и прекъсва размишленията ми.
Ма’елкот е пристигнал.
Той е повел със себе си цяла процесия, стотици веселбари с празнични костюми; те навлизат с танци върху пясъка, подхвърлят бонбони и монети към седалките, докато обикалят арената, и подканят тълпата да се присъедини към изпълняването на химна на Ма’елкот „Крал на кралете“. Сред тях има няколко красиви момичета, но повечето като че ли са мъже — и то не млади момчета. Под празничния грим откривам бръчки, а зад усмивките се крият студените очи на бойци, ветерани убийци.
Значи, той е готов.
Добре.
Тълпата не е особено навита да пее. Гласовете, които се присъединяват към напева, са заглушени от все по-засилващия се грохот.
И тогава в полезрението ми навлиза украсената с рози кола.
Тя се движи, без някой да я тегли, очевидно разчита само на силата на Ма’елкот. И той е там, насред платформата ѝ — прилича на герой от легенда, на бог от някой мит, стои изправен като фигура на носа на боен кораб, с ръце на хълбоците и отметната назад глава. За онези от вас, които не са запознати с историята, мъжът, който стои до него — онзи спретнатият, с гофрирания жакет и прибраните във високите ботуши панталони — е Тоа Сител, херцог по Обществения ред, което трябва да се чете „шеф на тайната полиция“. Много способен. Много опасен. Докато оглежда седалките, лицето му е непроницаемо.
Сигурно търси мен.
Не трябваше да е тук; надявах се да се усети. Ако днес бъде убит, Величеството и Кралството здравата ще го загазят.
Какво да се прави — вече е твърде късно да се притеснявам за Величеството. Имам си друга работа. Която се намира там горе, в колата, заедно с Ма’елкот.
Колкото и да се старая да не забелязвам двете кръстовидни рамки на украсената с цветя кола, те са си там; не мога да извърна поглед от тях. На едната отпуснато виси Ламорак, с наведена глава. Струва ми се мъртъв, което ще е жалко.
Хич не ми се иска да пропусне това.
На другата, увита в сребърна мрежа, виси жена ми.
Стомахът ми се свива от студ, сякаш съм глътнал буца лед. Студената вълна се разпростира към гърдите ми, по ръцете и краката ми, чак до главата. В тази ледена пустота се чувствам така, сякаш се гледам отстрани как лежа и се чувам как размишлявам. Не усещам ритъма на сърцето си, а само някакво цвърчащо съскане зад ребрата, което пропуква в ушите ми като смущение в радиопредаване.
Палас е вдигнала глава. Тя изглежда разтревожена — далеч е от онова мистично място, където се беше стаила. Бялата ленена риза, в която е облечена, е изцапана с алена черта, която започва от ребрата ѝ и се спуска по левия ѝ крак. По цветята капе кръв.
Рамката, на която виси, ще бъде проблем. Някак си не очаквах да я видя разпъната…
Може и да не съм обмислил всичко толкова добре, колкото смятах.
Ала Бърн го няма — това означава, че тялото му изстива на дъното на онзи кладенец. Жалко, че не бях там, за да видя как светлината в очите му угасва — но ми стига да знам, че съм го надживял.
Ма’елкот издига масивните си ръце и тишината изригва от него като шокова вълна от експлозия, сякаш Бог се е протегнал от небето и е завъртял копчето на звука за целия свят.
Той започва да говори на събралите се Деца.
Предполагам, че това е условният знак за мен.
Запълзявам напред и подавам глава през изхода на отдушника. Хващам се за долния му ръб, за да мога лесно да се превъртя и да се приземя на крака.
Край с колебанията, нямам време дори за една кратка въздишка. Няма за кога да размислям; изборът е направен.
Пъхвам палци в колана си и тръгвам бавно по арената.
Това е.
Вече съм тук. На пясъка. На последната ми арена.
Двайсет хиляди чифта очи се вперват с любопитство в мен: „Кой е този идиот, облечен в черно? Какво прави тук?“
И още стотици хиляди, всички вие, които сте в главата ми, всички вие, които си мислите, че знаете какво се каня да направя. Може пък да съм ви приготвил някоя друга изненада.
Няколко от костюмираните фалшиви веселбари ме забелязват и застиват на място, протягайки ръце към скритите в диплите на дрехите им оръжия.
Аз продължавам да вървя към тях бавно и им се усмихвам приятелски.
Златистият пясък на арената хрущи под ботушите ми. Слънцето прежуря; виждам го като алено сияние в горната част на полезрението ми, където се отразява от веждите ми.