Гонитбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Фиц и Шута #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гонитбата на Шута». Краткое содержание книги:
Тръгнах бавно по коридора към новите си стаи. Хеп щеше да се срещне с мен там. Жегна ме остро угризение. Какво ми ставаше? Да уреждам събиране в стаята на Шута само няколко дни откакто Пчеличка беше отвлечена! Скръбта ми се върна като надигащ се вятър и ме помете, смрази сърцето ми. Скърбях, но беше скръбта на човек без доказателства за смърт.
Наистина ли вярвах, че е мъртва? Беше си отишла, така, както Искрен си бе отишъл от Кетрикен. Недостижима и невидима. Някъде там, в течението Умение, където не можех повече да плувам, можеше да са се задържали нишки от нея. Чудех се дали ще се свърже по някакъв начин с Искрен; дали нейният прадядо крал Умен ще познае тези нишки като родствени.
Глупави фантазии, сгълчах се наум. Детинска утеха, с която да се залъжа. Толкова трудно беше да повярвам в смъртта на Моли. Времето щеше да заличи съмненията ми. Пчеличка си беше отишла. Остатъкът от деня изтече на капки. Хеп дойде при мен и поплака, и ми показа подаръка, който беше взел за Пчеличка още през лятото. Беше кукла със сбръчкана като ябълка глава и малки и тънки като клечки ръце. Помислих си, че е едновременно гротескна и странно очарователна с кривата си усмивка и очи като седеф на миди. Даде ми я и я сложих на стойката до леглото ми. Зачудих се дали ще мога да заспя, докато ме гледа.
Същата вечер, в стаята на Шута, Хеп пя песните, които Пчеличка най-много беше обичала, старите песни, песните с броене, глуповатите песни, които я бяха карали да се смее с възторг. Враната кимаше с глава в такт и веднъж изграчи: „Пак, пак!“. Кетрикен седеше до Шута и държеше костеливата му ръка. Имаше кекс с джинджифил и вино от бъз. Виното май ни дойде малко в повече. Хеп ме поздрави, че вече съм станал принц, а не Осезаващия Копелдак, а аз го поздравих, че е прочут менестрел, а не копеленцето, което бях осиновил. Беше ни ужасно смешно, но Аш ни зяпна с ужас, а Настойчивост, който по някакъв начин беше поканен, изглеждаше обиден заради мен.
Успях все пак да спя. На сутринта закусих с Шута, а след това получих покана за игра от Почтен и Благоденствие. Не ми се искаше да отида, но нямаше начин да им откажа. Знаех, че го правят с добро намерение, за да ме разсеят от скръбта. Облякох се натруфено. Не носех скрити ножове и отрова. Хвърлях зарове, направени от нефрит и хематит, и загубих. Залозите ми бяха с малки сребърни монети вместо с медните, които минаваха от ръка на ръка на масите в кръчмите от младостта ми. Вечерта отидох да навестя Шута и заварих Хеп вече там — забавляваше Аш и Настойчивост с глупави песни. Седнах и послушах, държах се вежливо.
Решения. Не. Решение. Шутът беше прав. Ако не изберях какво ще правя с остатъка от живота си, някой друг щеше да избере вместо мен. Чувствах се като руда, стрита на прах, загрята докато се стопи и излята. И сега се втвърдявах в нещо — но какво? Съзнанието за това, което щях да бъда, ме споходи бавно, като изтръпналост, разсейваща се след тежък удар. Неумолимо. В безсънните нощи плановете ми започнаха да се оформят. Знаех какво трябва да направя и в хладната си преценка знаех, че трябва да го направя сам.
Преди да започна, трябваше да свърша, казах си. Веднъж, късно през нощта, се усетих, че се усмихвам кисело, когато си спомних как Шутът беше завършил ролята си като лорд Златен. Планът му за изход не се беше получил точно както си го беше представял. Беше му се наложило да бяга презглава от кредиторите си. Моят, реших, щеше да е по-леко отдръпване, по-милостиво изчезване от неговото.
Постепенно навлязох слепешком в една странна нормалност. Гледах всеки човек, когото щях да оставя зад себе си, и премислях добре от какво има нужда всеки от тях, както и как трябва да се подготвя за своето начинание. Спазих обещанието си към Шута: заведох Аш на учебния полигон и го предадох в ръцете на Фоксглоув. Когато тя настоя да му намеря подходящ по големина партньор, ѝ дадох Настойчивост и тя започна тренировките им с дървени мечове. Фоксглоув проникна зад маската на Аш много по-бързо от мен. Втория ден след като бе получила момчетата ме придърпа настрани и подпита заобиколно дали съм забелязал нещо „странно“ у Аш. Отвърнах ѝ, че знам как да си гледам работата, при което тя се усмихна и кимна. И да промени с нещо тренировката на Аш, не го забелязах.