Мъжът, жената и гладът [bg]

— Мъже с лопата да ги ринеш.

— Да, но моят вкус е особен.

— Твоят случай е достоен за изследване — Мавърката замълча, за да оправи биберона на момченцето. — Ако някога ми хрумне да уча психология, ще те използвам за дипломната си работа.

— Не преувеличавай. Тази страна е пълна с къде по-странни от мен жени.

Над града се разнесе далечна гръмотевица. Вятърът почти незабележимо се промени и слънчевата светлина избледня.

— Колко е часът? — попита Мавърката.

— Шест и петнайсет — отвърна Нубия, надниквайки под леглото, откъдето се разнасяше дрезгавото тиктакане на стария будилник.

— Толкова е рано, а вече съм гладна.

— Е, днес мога да ти предложа само последното изобретение — бифтек от кора на грейпфрут. Ако искаш, ще ти дам рецептата.

— Благодаря ти. Сигурно е отвратителен.

— По-скоро ми благодари, че не ти предлагам бифтек от бърсалка за под.

Мавърката я изгледа.

— Това е метафора, нали?

— Кое?

— Това за бифтека от бърсалка за под.

— Каква ти метафора! Да не мислиш, че правя поезия от глада? Би трябвало да съм откачила.

— Тогава ми обясни.

— Наистина ли не знаеш?

Мавърката поклати отрицателно глава.

— Та цяла Куба го знае…

Момченцето изпусна биберона и опита да се обърне в леглото.

— Знае какво?

Майка му го постави да легне по корем и започна да го потупва по дупето, за да го приспи.

— Историята. Случило се малко след като отвориха „Сиърс“…

Имаше предвид едни стари помещения, които бяха принадлежали на американската верига от универсални магазини „Сиърс“. В продължение на години сградата, която още се издигаше в близост до Капитолия, беше използвана за склад. Внезапно се разнесе новината, че там ще отворят голям супермаркет, където ще продават — о, чудеса — свободно, с една дума, без купони, всякакви хранителни продукти, които бяха само за износ или се предлагаха на туристите: мармалад от манго, консерви с кълцано месо, сок от ананас и гуанабана, настърган кокос в сироп, каракуда, сирене „Грюйер“, пръчки от гуаяба, филе от калкан, портокалово сладко… Именно тогава много млади хора видяха за първи път храни, принадлежащи към традиционната кубинска кухня, за които бяха чували от разказваните като легенди истории.

Магазинът отваряше на обяд, но опашките започваха от шест часа сутринта. Цените бяха високи, но гладът беше по-силен от тях. Постепенно разписанието на опашките се изтегли по-рано. Човек трябваше да отиде в пет сутринта, после в четири и половина, после в три… Семействата започнаха да дежурят на смени. Например бащата можеше да отиде в два след полунощ, а към осем да бъде сменен от сина, който на свой ред да бъде сменен от майката половин час преди полицаите — с пистолет на колана — да махнат тежката верига и да започнат да пускат хората на групи от по двайсет, по трийсет души или по колкото те решаха.