Конан авантюриста [bg]

— Как може един обикновен човек да разбере мотивите на един магьосник? — отговори спокойно господарят. — Моите последователи в храма в Туран, които са жреци, макар и по-нискостоящи от жреците в Тарим, ме подтикнаха да помогна на Йездигерд. Изхождайки от собствени съображения се съгласих. Но как мога да обясня моите тайнствени причини на твоя жалък интелект? Ти не би могла да разбереш.

— Това, което разбирам, е, че моят брат е мъртъв! — Сълзи от мъка и гняв я задавиха. В този момент хитра и опасна като пантера, тя се надигна на колене и го загледа с широко отворени, пламтящи очи.

— Изпълнявам желанието на Йездигерд — призна тихо господарят. — За известно време ми доставяше удоволствие да помагам за постигане на неговите амбиции.

— Нима Йездигерд ти е подвластен? — Ясмина се опита да запази тембъра на гласа си непроменен. Беше почувствала под коляното си, под една гънка на кадифето нещо твърдо и симетрично. Тя леко се отмести и пъхна ръка под гънката.

— Кучето, което лиже мършата в църковния двор, подвластно ли е на бога? — отвърна господарят.

Той изглежда не забелязваше движенията, които тя се опитваше да скрие. Под кадифето пръстите й напипаха предмет, който тя знаеше, че е позлатената дръжка на кама. Ясмина наведе глава, за да скрие тържеството, което струеше от очите й.

— Йездигерд ми омръзна — каза господарят. — Сега си имам други развлечения… ха!

Със свиреп вик Ясмина скочи като прерийна котка и замахна със смъртоносната кама. После тя се препъна, подхлъзна се, приклекна на пода и се втренчи в човека на подиума. Той не беше помръднал; загадъчната усмивка беше непроменена. Разтреперана тя вдигна ръка и я погледна с широко разтворени очи. В ръката й нямаше никаква кама; тя стискаше стебло на златен лотос със смачкани, полегнали върху ожулената й ръка цветове.

Ясмина хвърли лотоса, сякаш беше пепелянка и изпълзя далеч от своя инквизитор. Тя се върна на собствения си подиум, защото за една кралица това беше по-достойно, отколкото да се търкаля на пода в краката на един магьосник и да го гледа страхливо в очакване на отмъщение.

Но господарят не помръдна.

— За онзи, който държи ключа на вселената, цялата материя е една и съща — каза той загадъчно. — За един адепт нищо не е неизменно. По негова воля от стоманата могат да нацъфтят цветове в неназовани градини, на лунна светлина цветята могат да се превърнат в саби.