Защото те обичам [bg]

Сред пълно мълчание, за по-малко от шест минути самолетът достигна първата планирана височина от 15 хиляди фута. Изпаднал в трескаво състояние, Марк се превиваше на седалката си. Ръцете му трепереха, капчици пот избиха по челото му и почнаха да се стичат и по гърба. Ужасна мигрена цепеше главата му, сякаш мозъкът бе почнал да се изцежда.

Марк знаеше причината за това си неразположение: липсата на алкохол. Вече 36 часа не беше близвал и това почваше да му тежи. Предната вечер, пък и сутринта, изпитваше непреодолимото желание да изпразни минибарчето в хотелската стая. Отдаден на радостното чувство, че отново е с дъщеря си, той бе успял да се овладее, но улицата го бе превърнала в алкохолик. Сигурен беше, че ще може да се изтръгне от този ад, но за това щеше да му е необходимо немалко време. В професионалната си практика бе наблюдавал алкохолици в период на абстиненция и знаеше какво може да се очаква: дезориентация, бълнуване, конвулсии, визуални и слухови халюцинации.

Седящата до него Лейла вдигна очи от книгата и изпитателно го погледна. За да си придаде спокоен вид, Марк леко й намигна и окуражително се усмихна, но нещо в него му подсказваше, че по този начин няма да заблуди дъщеря си относно здравословното си състояние.

— Добре ли сте, господине?

Въпросът идваше от девойката до илюминатора.

Марк се взря по-внимателно в нея: полужена, полудете, с мръсна обезцветена коса, с изискано, но измачкано старомодно облекло, с една умора в погледа, която свидетелстваше за това, че вече е имала сериозни изпитания в живота.

— Добре съм — опита се да я увери Марк. — А ти как се казваш?

Тя се поколеба дали да му отговори. Съмнението в хората като че ли отдавна се беше сраснало с нея. Но у Марк имаше нещо, което й вдъхваше доверие. Топлота в погледа, която й напомняше за онзи доктор, когото бе срещнала преди три месеца на Бъдни вечер и когото така и не бе забравила. За малкото време, през което бяха останали заедно, тя бе усетила някаква странна близост с него, но се бе постарала да не го показва. Често пъти в моменти на съмнение и самота се улавяше, че мисли за него. И тогава изпитваше по-малко страх, а в съзнанието й се зараждаше смътната надежда за по-добър живот.

— Казвам се Иви — отвърна тя.

— Пък аз съм Марк Хатауей, а това е дъщеря ми Лейла.

— Здравей, Лейла! — рече Иви, навеждайки се към момичето.

— Тя не… не говори — обясни докторът.

Иви погледна ръцете на Марк.

— Да не е от липса на алкохол?

— Кое?