Мираж [bg]

Седяхме на канапето в малкото пространство, предназначено за дневна в апартамента, а френските учебници, които тя бе донесла, бяха разпръснати върху малка масичка за кафе. Пол работеше на балкона под сянката на големия чадър и на широкополата си шапка, а слънцето напичаше все така силно в пет и половина следобед. Беше се появил да поздрави Сорая по-рано, когато тя почука на вратата на апартамента ни. Видях как тя пое с поглед върлинестата му фигура, дългата побеляла коса, възрастовата разлика помежду ни. Също така (това го усетих) беше впечатлена от неговия френски и от рисунките му, които бях наредила из стаята.

— Съпругът ти ли е рисувал всичко това? — попита ме.

— Харесват ли ти?

— Много добре улавят духа на Есувейра.

— Или поне покривите на Есувейра.

— Ще рисува ли и улични сцени?

— Ще трябва да попиташ него.

— Представям си какво е да си омъжена за толкова талантлив човек. Децата ви…?

— Нямаме деца.

Сега Сорая изглеждаше сякаш ѝ се щеше подът да се отвори под нея и да я погълне цялата. Побързах да добавя:

— Засега нямаме.

Облекчението ѝ бе огромно.

— Съжалявам — извини се тя. — Не биваше да нахалствам така.

— Това въобще не е нахалство.

— Но беше неуместен въпрос. Макар да знам, че на Запад за женените двойки не е задължително да имат деца.

— Самата истина. Първият ми съпруг не искаше деца.

Сорая бе стъписана от моята прямота.

— По тази причина ли го напусна?

— По тази и много други.

— Разбирам…

— Но Пол определено иска деца.

Сорая явно одобри.

— Не е ли имал деца досега? — попита, но бързо допълни: — Стига това да не е неуместен въпрос от моя страна.

— Нищо неуместно няма — отвърнах.

— В Мароко бракът е основно свързан със създаване на деца.

— Ти така ли го виждаш?

Тя се замисли за момент.

— Как го „виждам“ аз и каква е реалността, са… две напълно различни неща.

През първите десет дни на уроците ни със Сорая разговорите, несвързани с френската граматика, бяха интригуваща игра на словесен пинг-понг, при която вродената ѝ предпазливост и културно обусловена сдържаност бяха често подривани от огромното ѝ любопитство не просто към моя живот, а към начина на съществуване на жена като мен в съвременна Америка. Помежду ни бързо се изгради взаимно доверие, но чак някъде към втората седмица започнаха да се разкриват по-лични моменти от живота ѝ. Бързо усетих, че престоят ѝ във Франция напълно е променил начина ѝ на мислене и че връщането ѝ в Мароко е било не по нейна воля.

— Значи, докато учеше в университета, действително живееше в самия кампус? — смая се тя, когато ѝ разправих как съм заминала от дома си, за да постъпя в Университета на Минесота.

— Това не е ли обичайно също във Франция и тук? — попитах.

— В Мароко, ако трябва да идеш в друг град, за да учиш в университет, ти уреждат да отседнеш у някое семейство.