Човекът от преизподнята
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Златарова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Човекът от преизподнята». Краткое содержание книги:
И тук се хванах, че съм си разчекнал устата от усмивка. Не-е, господа, не всичко е свършено. Верните, непобедими сополанковци няма да се изложат. Не се изложиха там, няма да се изложат и тук. Обърнах се на една страна и заспах, с което и свърши моето приключение.
Това свърши, затова пък започнаха други, защото нашата тиха къща изведнъж се размърда. Как беше преди? Ще си закусим с Корней, ще си поприказваме двайсетина минути за това-онова и толкоз. До обяд съм сам. Ако щеш спи, ако щеш книги чети, ако щеш гласове слушай. А сега — не знам, дали оня техен гадняр ги разбута, или някаква почивка свърши, но в нашата къщичка стана тясно.
А всичко започна с това, че отидох в оня коридор, за да видя как ми върви кореспонденцията. Честно казано, нищо ново не очаквах да видя, обаче гледам — я-а! — отговорил ми е моят математик. Точно под моя въпрос със същите грижливо изписани ситни буквички беше заявено: „Приятелите ти са в ада“ Ето ти на! И какво излиза? „Кой си ти, приятелю?“ „Твоите приятели са в ада“. Значи тук са неколцина… Защо не пишат, кои са те? Страхуват ли се? И защо в ада? На нормалния човек, разбира се, тук не му е много благо, но в ада… Погледнах боядисаната врата. Може би там има затвор. Или нещо по-лошо. И защо, момчета, не можахте да напишете нещо разумно? Не, това коридорче трябва да се постави под наблюдение. Но това после, а сега какво да напиша? За да могат веднага да ме разберат… Дявол да го вземе, не я зная аз тази математика. Може би в тези формули нещо са зашифровали. Я да им напиша кой съм, та да знаят с кого си имат работа и на какво съм способен. Ще им напиша… Извадих скътаното парченце от молив и надрасках с печатни букви: „Бойний котарак не ще погине“. Много ми хареса както го измислих. На всеки ще му стане ясно, че аз съм Котарак, че съм бодър и готов за действие. Тези парашутисти в гроба ги видях, нищо не могат да ми направят тук те. А пък ако е капан и тази кореспонденция я е замислил Корней — какво пък, нищо такова не съм писал.
Добре. Ще го наблюдаваме това коридорче. А сега дойде време да погледна какво има зад тази врата. Без да мисля много, хванах дръжката и я дръпнах към себе си. Отвори се. Мислех, че там има някаква стая или коридор, или стълбище… какво ли друго могат да имат хората зад вратите? Но ето че нищо подобно нямаше. Там имаше камера. Три на три. Стените черни, матови. На отсрещната стена стърчи кръгъл червен бутон. И това беше всичко. Нищо друго нямаше в тази камера. И когато видях тази камера, веднага ми се прищя да вляза в нея. И защо, по дяволите, си мисля, какво не съм виждал в тази гробница? Червени бутони ли?
Стоя си аз в нерешителност и изведнъж слушам отзад гласове. Близко. Може да се каже, съвсем до мен. Е, викам си, май че загазих. Затръшнах вратата, стиснах зъби, обърнах се. Първия за гърлото и — в градината, мисля си, а там върви че ме гони…
Но се оказа, че не са парашутисти. Завива в коридора иззад ъгъла някакъв човек с количка с ей-такава платформа на колела. Пъхнах ръце в джобовете и с ей-такава една ленива походчица тръгнах насреща му. Коридорът е широк, спокойно ще се разминем. А той вече е близко с количката си. Погледнах го — змийско мляко! — черен. Отначало ми се стори, че изобщо няма глава, после, разбира се, се вгледах и виждам, че има. Но черна. Тоест цялата е черна. Не само косите, но и бузите, ушите, челото, а устните червени, дебели, бялото на очите му святка и зъбите също. Този пък от коя планета е довтасал тук? Притиснах се към стената, отстъпвайки колкото се може повече от пътя му — минавай, значи, не се спирай и само не ме пипай… Но не би. Спира се естествено той с количката си до мен, заслепява ме с белтъците и зъбите си и с дрезгав дълбок глас казва:
— Според мен това е типичен алаец…
Глътнах накриво и кимнах.
— Тъй вярно — казвам. — Алаец съм.
И той започна да ми говори на алайски, но вече не с дрезгавия си бас, а с един такъв приятен нормален глас — тенор ли, баритон ли, не знам.
— Ти — казва, — навярно си Гаг. Бойния котарак.
— Тъй вярно — казвам.
— Ти сега от Центъра ли идваш? — пита ме той.
И какво да му отговоря?
— Съ-ъвсем не — казвам. — Аз по собствено…
Вече го бях разгледал и видях, че е човек като всички други, само дето е черен… И какво от това? При нас на островите живеят и сини, и никой не им го навира в очите. Облечен нормално, както се обличат всички тук — ризата пусната свободно, къси панталони. Само дето е черен. Целият.
— Ти може би търсиш Корней? — пита ме той.