Летище
- Автор: Хейли Артур
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Колечкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Летище». Краткое содержание книги:
— Хей, Ансън! — Димирест изглеждаше доволен. — Отхапа мундщука на лулата!
Това бе съвсем вярно.
Върнън си припомни този момент и се разсмя. Да, наистина, полетът тази вечер нямаше да бъде труден — поне за него.
Асансьорът спря на третия етаж и мислите му го върнаха към настоящето. Излезе на покритата с килим площадка и свърна свойски вляво към апартаментчето, в което Гуен Мейгън живееше заедно с една стюардеса от „Юнайтид еърлайнз“. Димирест знаеше, че съквартирантката на Гуен не беше в къщи, летеше на нощен рейс. Той заудря по звънеца техния установен сигнал — инициалите си по морзовата азбука — ти-ти-ти-та-та-ти-ти… и си отключи със същия ключ, който бе използувал долу за входната врата.
Гуен беше под душа. Той чу шума на течащата вода. Като приближи до вратата на спалнята й, тя се провикна:
— Върнън, ти ли си? — и дори сега надвивайки плясъка на водата, нейният глас с безупречно английско произношение прозвуча мелодично и вълнуващо. Нищо чудно, помисли си той, че Гуен има такъв успех сред пътниците. Сам бе свидетел, че те просто се разтапяха — особено мъжете, — когато с покоряващото си очарование тя се обръщаше към тях.
— Аз съм, пиленце! — извика той.
Ефирното й бельо лежеше на леглото — найлонови пликчета, прозрачен сутиен с цвета на тялото, колан от същата материя, френски копринен, ръчно бродиран комбинезон. Вярно е, че униформата й бе стандартна, но под нея дишаше истинската индивидуалност на Гуен. Сърцето му лудо заби и той с неохота отвърна очи.
— Радвам се, че дойде по-рано — извика тя. — Искам да поговорим, преди да тръгнем.
— Разбира се, имаме време.
— Направи чай, ако искаш.
— О’кей!
Тя го бе приучила към английския обичай да пие чай по всяко време, макар че, преди да я познава, той рядко се докосваше до чая. Напоследък често искаше чай дори в къщи — за удивление на Сара — и особено стриктно държеше на прецизното му приготовление; първо да се подгрее съдът, както го бе учила Гуен, и с кипящата още вода да се запари чаят.
Запъти се към малката кухничка, където всичко му беше познато, и постави чайника върху печката. После извади пакет мляко от хладилника, отсипа от него в една кана и отпи малко, преди да го прибере обратно. Той лично би предпочел уиски със сода, но, както повечето пилоти, избягваше всякакъв алкохол двадесет и четири часа преди полет. По навик погледна часовника си: беше осем без няколко минути. Машинално си припомни, че в този момент на летището подготвяха огромния блестящ Боинг 707, който той щеше да командува на дългия пет хиляди мили полет до Рим.
Чу, че душът в банята спря. В настъпилата тишина той отново си затананика „О, Sole mio!“
Бушуващият студен вятър все така вилнееше и носеше гъстия тежък сняг над летището.
Мел Бейкърсфелд трепереше в колата си. Движеше се към писта едно-седем вляво, която току-що бе почистена от снегорините. Дали треперя от студ, мислеше си Мел, от предчувствието за някаква беда, или от човъркащата болка в крака, която не му позволяваше да забрави старата си рана?
Кракът му бе пострадал преди шестнадесет години край бреговете на Корея, когато Мел служеше във военноморската авиация и летеше със самолетоносача „Есекс“. Цели дванадесет часа преди излитането (и сега си спомняше ясно) го мъчеше предчувствието за някаква беда. Това не беше страх — той, както всички останали, беше свикнал със страха; по-скоро бе го обзело някакво убеждение, че нещо съдбовно, нещо фатално и неизбежно се надигаше срещу него. На следния ден в схватката с МИГ-15 самолетът на Мел Ф9Ф-5 бе прострелян над морето.
Мел самият не беше ранен и успя да планира донякъде, но лявото му стъпало попадна под педала, който заяде, и не можеше да го измъкне. Самолетът бързо потъваше — Ф9Ф–5 имат свойството да потъват като тухла. Мел измъкна от чантата с медикаментите един ловджийски нож и започна отчаяно, диво да реже по педала и по крака си. Неизвестно как, като по чудо във водата кракът му се освободи. С адска болка, полуудавен, Мел изплува на повърхността.
Цели осем часа се бе носил по вълните и когато го откриха, беше в безсъзнание. По-късно чак узна, че бил си прерязал сухожилията в предната част на глезена и стъпалото висеше от крака му почти в права линия.
След време военните лекари във флота излекуваха стъпалото му, но оттогава Мел не бе летял като пилот. От време на време болката се възвръщаше, напомняйки му, че и в много други случаи предчувствието му за беда никога не го е лъгало. Същият инстинкт го предупреждаваше и сега за надвиснала над него угроза.