Времето е най-простото нещо
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евгени Орлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Времето е най-простото нещо». Краткое содержание книги:
Всичко е наред, докато по време на едно пътешествие Блейн не открива, че в ума му се е настанило едно извънземно същество. От този момент те са двама в едно тяло…
Блейн се дръпна от прозореца, отиде до нара и седна на него, след което започна да си спомня. Но спомените му бяха неясни и идваха от доста отдавна и отдалеч и той не можеше да е сигурен дали това бяха истински спомени или просто някакви необикновени фантазии.
В тях имаше много планети и много различни народи, смесица от странни идеи и разбъркани частици космическа информация, които лежаха разхвърляни навсякъде, подобно на купчина от натрупани една върху друга десет милиона пръчици от микадо.
— Как сте? — попита шерифът, който бе минал толкова тихо през коридора, че Блейн не беше чул приближаването му.
Блейн вдигна глава.
— Мисля, че съм добре. Допреди малко наблюдавах вашите приятели на улицата.
Шерифът тихичко се изсмя и каза:
— Не се бойте. Нямат куража дори да пресекат улицата. А ако го направят, ще изляза и ще поговоря с тях.
— Дори и ако знаят, че съм от „Фишхуук“?
— Това те няма да узнаят.
— Но вие казахте на свещеника.
— Това е друга работа. На него нямаше как да не кажа.
— А той няма ли да сподели с някого?
— Защо да го споделя?
Това беше един от тези въпроси, на които не можеше да се отговори.
— Вие изпратихте и съобщение.
— Но не до „Фишхуук“. До един приятел, който ще го препрати до „Фишхуук“.
— Само сте си загубили времето — каза Блейн. — От „Фишхуук“ знаят къде съм.
Защото сигурно вече бяха пуснали стотици по петите му. Сигурно бяха открили следите му преди много часове. За него беше имало само една възможност да избяга — ако беше пътувал бързо и през повечето време сам.
Може би щяха да пристигнат в града още тази вечер, помисли си той, и е ума му проблесна надежда. Защото „Фишхуук“ надали щяха да оставят някаква шайка да се разправи с него.
Блейн стана от нара и се върна до прозореца.
— По-добре слезте долу — каза той на шерифа. — Вече почти са прекосили улицата.
Те сигурно бързаха. Трябваше да свършат това, което са решили, още преди да падне мрак. Когато се стъмнеше съвсем, трябваше да са се пъхнали в леглата си, зад двойно заключените врати, зад затворените кепенци, зад плътно спуснатите завеси, с шестоъгълници, увиснали на всеки малък процеп. Тогава и само тогава те щяха да бъдат в безопасност от отвратителните сили, които скитат в мрака, от банши и върколаци, от вампири, призраци и духове.
Той чу как шерифът се завъртя и излезе обратно в коридора, връщайки се в стаята си. Чу се метален звук като от сваляне на пушка от поставката й, а после нещо кухо изщрака — шерифът явно бе отворил затвора и слагаше куршуми в цевите.
Тълпата се движеше като тъмно и люшкащо се одеяло. Движеше се в пълна тишина. Чуваха се само стъпките.
Блейн я наблюдаваше с интерес, сякаш бе нещо, което нямаше никаква връзка с него, обстоятелство, което не го засягаше. А това е странно, каза си той. Знаеше, че е странно, защото тълпата идваше именно за него.
Но това нямаше значение, защото нямаше смърт. Смъртта беше нелогична и нямаше причина да мисли за нея. Тя беше глупаво разхищение и не трябваше да бъде приемана.
Но кой беше този, който каза това?
Защото той самият знаеше, че смърт има. Че ако има еволюция, трябва да има и смърт. Че смъртта е един от механизмите, които биологически определят развитието и напредъка на еволюиращите видове.
Ти, каза той на съществото в ума си, същество, което вече беше част от него, това е твоя идея. Смъртта е нещо, което ти не можеш да приемеш.
Но нещо, което в интерес на истината трябва да се приеме. Защото е нещо истинско, нещо съществувало винаги, нещо, с което всеки трябва да се съобразява през краткия си живот.
Имаше смърт и то наблизо — твърде наблизо, за да може да я отрече. Тя беше в ропота на тълпата пред сградата, тълпата, която вече не се виждаше и бе спряла придвижването си, но се беше скупчила пред входа и спореше с шерифа. Гърмящият глас на шерифа се чуваше ясно от външната врата, викащ на онези отвън да се разпръснат и да се приберат по домовете си.
— Всичко, до което ще ви доведе това — крещеше шерифът, — е напълнени с олово стомаси!
Но и те му викаха, и той викаше отново. Известно време продължи така. Блейн стоеше при вътрешните решетки и чакаше, а страхът му се увеличаваше, първо бавно, а после по-бързо, подобно на зловещ прилив, който минава през кръвта му.
След малко шерифът влезе вътре заедно с трима други — ядосани и уплашени хора, но толкова решителни и неумолими, че страхът им почти не се забелязваше.
Шерифът мина край стаята и тръгна по коридора с висящата в ръката му пушка. Другите трима го следваха отблизо.
Той спря пред решетките и погледна Блейн, като се опитваше да прикрие смущението си.