Страх от летене [bg]

И така Бенет — детски психиатър с незавършена и наполовина специализация по психоанализа — беше взет войник на тридесет и една годишна възраст. Познавахме се от три месеца. Бяхме се срещнали след други нещастни, любовни връзки, а от моя страна и след един катастрофален брак. Повръщаше ни се от безбрачие; ужасявахме се от самотата; бяхме щастливи заедно в леглото; бяхме изплашени от бъдещето; оженихме се само ден преди Бенет да замине за Форт Сам Хюстън.

Първоначално бракът се оказа странен. И двамата бяхме очаквали избавление. А ето че — вкопчени един в друг като удавник за сламка — потъвахме заедно. Нещата взеха враждебен обрат само за дни. Преминахме бързо от словесните нападки към абсолютното мълчание, но продължавахме да правим любов — което за наше учудване все още ни харесваше. Нито един от нас нямаше представа в какво се бяхме забъркали, нито пък защо го бяхме направили.

Преди да отидем в Хайделберг, декорът на първите два месеца от брачния ни живот беше поне толкова странен, колкото и причината за сключването на този брак. Бяхме двама изпълнени с ужас изкоренени манхатънци, запокитени някъде там долу, в Сан Антонио, Тексас. Бенет беше остриган, напъхан в зелени военни дрехи и принуден часове наред да поема армейска пропаганда относно това как да бъде военен лекар — нещо, което той ненавиждаше от дън душа.

Аз си стоях „вкъщи“, в стерилен мотел близо до Сан Антонио, гледах телевизия, човърках стихотворенията си и се чувствах бясна и безсилна. Като повечето момичета кореняк-нюйоркчанки не знаех да карам кола. Бях двадесет и четири годишна и забита в някакъв тексаски мотел, разположен срещу изпепелен от слънцето отрязък от магистралата Сан Антонио — Остин. Спях до десет и половина, събуждах се и гледах телевизия, докато се гримирах грижливо (за кого ли?), слизах долу, натъпквах се с тексаската закуска-обяд, състояща се от палачинки, наденички и мръвки, слагах банския си костюм (който ставаше все по-тесен) и правех слънчеви бани около два часа. След това плувах пет минути в басейна и се качвах обратно горе, за да се заловя за „работа“. Но открих, че ми е почти невъзможно да работя. Самотата на писането ме ужасяваше. Търсех си всякакви извинения, за да избягам. Не се чувствах писателка и нямах вяра в писателските си способности. Тогава все още не осъзнавах, че цял живот бях писала. На осем години бях започнала да съчинявам и да илюстрирам малки разкази. Бях си водила дневник от десетгодишна възраст. Бях страстен и ироничен съчинител на писма на тринадесет и съзнателно подражавах на писмата на Кийтс и Шоу през цялото си юношество. На седемнадесет, когато заминах за Япония с родителите и със сестрите си, аз помъкнах портативната си пишеща машина „Оливети“ и прекарвах всяка вечер, резюмирайки на отделни листове впечатленията си от деня. Започнах да публикувам стихотворения в малки литературни списания, когато бях в горния курс на колежа (там пък печелех повечето от наградите за поезия и редактирах училищното литературно списание). И все пак въпреки очевидния факт, че бях развила мания на тема писане, въпреки публикациите и писмата от различни литературни агенти, които ме питаха дали „работя върху роман“ — аз въобще не вярвах, че ще се посветя сериозно на писането.