Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

— Длъжна съм да ти кажа нещо — рече Джесика, — макар и да знам, че думите ми ще ти припомнят множество случки от общото ни минало, а това е рисковано за теб.

Тя замълча, за да прецени реакцията на Ганима. Двете бяха сами, седнали на ниски възглавници в едно от спалните помещения в Сийч Табър. Значителен опит и умение бяха необходими, за да се стигне до тази среща, а Джесика никак не бе сигурна, че е била единственият изпълнител на нужните за целта обходни маневри. Видът на Ганима говореше, че е подготвена за всяка нейна стъпка.

От съмването бяха изтекли почти два часа, така че вълненията по посрещането и опознаването бяха приключили. Джесика с усилие върна своя пулс в нормалния му ритъм, след което съсредоточи вниманието си върху стаята с каменни стени, тъмни драперии по тях и жълти възглавници. За да може да реагира адекватно на струпалите се вълнения, тя с изненада се улови, че за първи път от много години насам си припомня Молитвата против страх от ритуалните предписания на „Бин Джезърит“.

„Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен, А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.“

Тя мълчаливо го изрече, след което дълбоко пое дъх.

— Понякога помага — рече Ганима. — Молитвата имам предвид.

Джесика притвори очи, за да скрие изумлението си от подобна проницателност. Отдавна не бе срещала човек, способен да чете с такава точност нейните мисли. Фактът бе наистина разстройващ, особено пък предизвикан от интелект, скрит зад маската на детско личице.

Застанала открито срещу своя страх, Джесика отвори очи и разпозна източника на огромното си вълнение: Страхувам се за внуците си. Нито едно от децата не носеше позорното петно на абоминацията, с което парадираше Алая, макар че видът на Лито говореше без съмнение за нещо страховито, което той упорито крие. Именно поради тази причина Лито бе умело отстранен от настоящата среща.

Обзета от внезапен импулс, Джесика потисна дълбоко вкоренените в нея маски на чувствата, тъй като много добре знаеше, че тук ползата от тях е почти никаква, а те поставяха прегради срещу така необходимото установяване на истинска връзка. Тези бариери не бяха падали от времето на любовните мигове с нейния дук и сега тя почувства едновременно облекчение и болка. Оставаха факти, които нито една молитва не бе способна да заличи като съществуващи в съзнанието.