Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка
- Автор: Чейз Джеймс Хэдли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александра Любенова
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка». Краткое содержание книги:
Мира се обади:
— Значи си решил да ме оставиш сама, все пак?
— Не го прави по-трудно отколкото е — помолих я аз. — Ще се справиш чудесно. Знам, че ще го направиш — Поставих ръка на рамото и. — И ме чакай, дете, искам да те видя отново.
— Ако не бързаш много, ще изляза от колата. Повдига ми се — каза Богъл с гримаса на отвращение. — Не мога да търпя тези сълзливи приказки.
Това изглежда подейства. Лицето на Мира придоби суров израз, тя запали кадилака и рече:
— О’кей, тичай тогава след глупавата си малка революция. Да не мислиш, че ми пука?
Така си беше.
Както можех да очаквам. Федералните войски объркаха всичко. Когато пристигнаха на мястото, където бяха обезглавени техните другари, там нямаше и следа от бандити, нито пък някакви тела. Загубих два дена да препускам с тях наоколо. После им омръзна и те се отказаха. Всичко, с което се сдобих, беше снимка на мястото и скучно съобщение за неуспешното преследване. Изпратих ги, казах сбогом на капитана на войниците, който изглеждаше доволен, че си тръгвам и препуснах с всички сили към Пепоцтлан.
Пепоцтлан е малко селце в планината. Скалистият път минава през нея и няколко къщи от розов камък гледат към откритото плато, под което се намира индианското селище.
Открих Ансел и Богъл да си почиват в сянката на странноприемницата. Мястото не беше кой знае какво, но виното беше хубаво. Те току-що бяха накъсали някакво пиле, което за тези места беше рядко срещан деликатес. Бях идвал тук и преди, така че горе-долу знаех какво ме очаква. Когато пристигнах, се изненадах, че ги намирам само двамата. Слязох от коня, хвърлих юздите на един индианец и се отправих към тях.
— Къде е Мира? — попитах аз и трябва да призная, че изпитвах нетърпение.
Двамата изглеждаха малко гузни. Ансел взе думата.
— Тя е още там — каза той. — Седни и пийни едно.
— Да, като истински тигров дъх е — обади се Богъл, като напълни роговата халба и я тикна в ръката ми.
— Какво искаш да кажеш с това… още е там?
— Тя имаше страхотен успех пред Куинтъл и те поискаха да остане — рече притеснен Ансел.
Изгледах ги поред.
— Нещо не разбирам. Колко мислите, че ще стои там?
Богъл свали шапката си и се почеса по главата.
— Братче — каза той. — Тези индианци ми изкараха акъла от страх. Не исках да се карам с тях.
— Спокойно, Богъл — прекъсна го рязко Ансел. — Остави ме да обясня.
— И добре ще направиш — казах аз, като чувствах как побеснявам. — Какво, по дяволите, се е случило?
— Истината е, че тя се престара — рече Ансел. — Предупредих я, но тя изстрелваше все нови и нови фокуси и мисля, че събра очите на индианците. Помислиха я за превъплътена богиня.
— И после?
— Не искаха да я пуснат да си тръгне — продължи нещастно Ансел. — Опитахме се да я отведем с нас, но те се ядосаха.
— Ножове — обади се Богъл, потрепервайки. — Страхотно големи ножове, дълги колкото ръката ми. Казвам ти, приятел, изплашиха ме.
— И вие я оставихте, а? — попитах аз, като усещах как кръвта пулсираше в ушите ми. — Възхитително: Що за мъже сте вие, посрани маймуни такива!
Ансел избърса лице с носната си кърпа.
— Чаках те да дойдеш и мислех после да се обърнем към Федералната армия — обясни той.
— Ще им трябва месец да се размърдат — извиках разярен. — Мислех, че познавате този индианец. Защо не ми казахте, че не можете да му се доверите?
— Не е така — възрази бързо Ансел. — Бих му доверил живота си. Грешката беше нейна. Трябваше да видиш триковете, които им показваше. Бяха забележителни. Никога не съм виждал…
Изправих се.
— Вземаме оръжие, отиваме веднага там и я довеждаме обратно. Ясно ли е?
Очите на Богъл щяха да изхвръкнат.
— Само тримата? — попита той плахо.
— Само тримата — отговорих аз. — Намерете коне, докато аз открия оръжие.
— Чу ли какво ти казах за ножовете? — попита Богъл. — Страхотно големи ножове, колкото ръката ми.
— Чух — отговорих му. — Ние забъркахме Мира в тази каша и ние трябва да я измъкнем.
Оставих ги и намерих съдържателя на странноприемницата.
— Какво можеш да ми предложиш, в смисъл на оръжие, приятел? — попитах аз, след като си стиснахме ръцете и се потупахме по гърбовете.
— Оръжие?
Малките му очички се разшириха. Ала, като видя погледа ми, той се ухили и каза:
— Отново неприятност, сеньор? Винаги неприятност с белия сеньор.
— Стига сме приказвали, направи нещо — прекъснах го аз, като го побутвах към къщата.