Усмихнатият труп

— Вече не е теория. Доказах я — отвърна Доминга.

Втренчих се в гниещия труп и тя отвърна на погледа ми.

— Тогава защо едната гние, а другата не?

Просто двама некроманти, които обсъждат занаята. Кажи ми дали и ти вдигаш твоите зомбита само при новолуние?

— Душата може да бъде вложена в тяло, после извадена… колкото често ми се прииска.

Взирах се в Доминга Салвадор. Взирах се и се опитвах да удържа ченето си да не увисне, а и да не оставя задавящият ме ужас да се изпише по лицето ми. Тя би умряла от радост, че ме е шокирала. Не исках да й доставя такова удоволствие, без значение каква е причината.

— Нека проверим пак — казах с най-добрия си тон на младши счетоводител. — Слагаш душата в тялото и то не гние. След това вадиш душата от тялото, превръщайки го в обикновено зомби, и то гние.

— Точно така — отвърна Доминга.

— Тогава връщаш душата в гниещия труп и зомбито е отново в съзнание и живо. Разложението спира ли, когато душата се върне?

— Да.

Мамка му.

— Значи можеш да си държиш гниещото зомби, ако ще и цяла вечност?

— Да.

Още веднъж мамка му.

— А това тук? — този път посочих с пръст, сякаш изнасях лекция.

— Мнозина биха платили прескъпо за нея.

— Я чакай малко, да не възнамеряваш да я продадеш като секс-робиня?

— Може би.

— Но…

Самата идея беше твърде ужасна. Жената беше зомби, което значеше, че не се нуждаеше от храна или сън, или от каквото и да е. Човек би могъл да си я държи в килера и да я вади оттам като играчка. Съвършено послушна робиня.

— Те изпълнителни като нормалните зомбита ли са или душата им дава свободна воля?

— Изглеждат ми съвсем изпълнителни.

— Може би просто ги е страх от теб? — попитах.

Тя се усмихна.

— Може би.

— Не можеш да държиш душата в плен завинаги!

— Не мога ли? — учуди се сеньората.

— Душата трябва да продължи по пътя си!

— Към твоя християнски ад или рай ли?

— Да — кимнах.

— Тези тук са били зли жени, chica. Собствените им семейства са ми ги дали. Платили са ми, за да ги накажа.

— Взела си пари за това тук?!

— Незаконно е да се работи с мъртви тела без разрешението на семейството — обясни сеньората.

Нямах представа дали съзнателно е искала да ме ужаси. Надали. Но това изречение ми стигаше да разбера, че всичко, с което се занимава тя, е напълно законно. Мъртвите нямаха права. Това е и причината, поради която се нуждаехме от закони за защита на зомбитата. Мамка му.

— Никой не заслужава да прекара цяла вечност, заключен в труп — заявих.

— Можем да го правим например с осъдени на смърт, chica. Могат да бъдат накарани да служат на обществото след смъртта си.

Поклатих глава:

— Не, не бива!

— Създадох негниещо зомби, chica! Съживители, както, доколкото знам, се наричате — е, вие търсите тайната от години. Ето я тук и хората ще си платят за нея.