Хвани юздите на съдбата
- Автор: Улф Джоан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хвани юздите на съдбата». Краткое содержание книги:
Тъй като през целия си досегашен живот бях показвала коне на клиентите на баща си, не се развълнувах особено, докато яздех пред Хари, който се показа подобаващо впечатлен. Така и трябваше да бъде. Елза беше покорна, лека и много елегантна.
— Разведете се с Ейдриън и се омъжете за мен — предложи Хари, когато спрях пред него.
Избухнах в смях.
— Къде се научихте да яздите толкова добре?
— При татко. В младостта си е посещавал френското кавалерийско училище в Сомюр. Там е овладял до съвършенство класическата висша езда.
Хари кимна.
— Както виждам, не използвате английско ловно седло.
— Татко мразеше ловните седла — отговорих откровено. — Винаги казваше, че заради това ужасно седло англичаните са най-лошите ездачи в целия цивилизован свят. Преди пет години успя да ми намери това старо френско военно седло и аз няма да се разделя с него за нищо на света.
Хари се ухили.
— Баща ви със сигурност щеше да се разбира отлично с Ейдриън.
Това не ме изненада особено. Когато открих колко ритмична беше походката на Елза и колко чувствително реагираше тя и на най-внимателната помощ, бях едновременно учудена и възхитена. Знаех, че Елза е била обяздена от Ейдриън.
— Баща ви сигурно щеше да бъде много въодушевен, ако беше узнал, че кавалерийското училище в Сомюр беше открито наново миналата година и заслугата за това беше на Ейдриън.
Татко наистина щеше да се зарадва много на тази новина. Направо щеше да изпадне в екстаз. Мисълта, че класическото ездаческо изкуство вероятно е погубено завинаги, го разболяваше.
Дарих Хари със сияеща усмивка.
— Това е прекрасно — проговорих с искрена топлина.
Хари ми смигна съзаклятнически.
— Ако искате, Уил ще оседлае за вас някой от другите коне и ще се поразходим — предложих аз.
Когато се върнахме от освежаващата разходка сред природата, Хари и аз бяхме най-добрите приятели. Той ми довери, че след Коледа не възнамерява да се завърне в Оксфорд. Разкри ми плановете си в трапезарията, докато ядяхме прекрасния ростбиф на мисис Ноак. Изхвърлили го от университета заради някаква глупава шега — самият той не вярваше, че е била глупава, но аз бях на друго мнение, — и сега трябвало да пише на Ейдриън и да му съобщи тъжната вест.
— За съжаление мога да разполагам със собствените си пари едва когато навърша двадесет и пет години — обясни ми с мрачно изражение той. — Още цели четири години ще бъда зависим от Ейдриън. Знам, че ще побеснее, когато научи, че са ме изхвърлили.
— Не трябва да му се сърдиш за това — отговорих спокойно. — Какво ще правиш през следващите осем месеца?
— По дяволите! — проговори дрезгаво той и това му донесе заплашително смръщване от страна на мистър Ноак. Но Хари изобщо не му обърна внимание. — Ейдриън не знае какво е в Оксфорд. На моята възраст вече се е забавлявал в Испания. А сега, след като войната свърши, моето поколение няма друг избор, освен да се зарови в онези мрачни стари училища.
Усмихнах се на мистър Ноак, за да му покажа, че не се чувствам засегната от начина на изразяване на Хари.
— Онзи глупак Уелингтън побърза да сложи край на войната, без да ти е дал шанс да те убият — подкрепих го с усмивка аз.
— О, по дяволите, Кейт — още след първия половин час на ездата започнахме да се наричаме на малко име, — много добре знам, че войната не е шега. Но ти се опитай да разбереш, че тя дава на мъжа шанс да докаже мъжествеността си. — Той се загледа мрачно в чашата си с вино, после я изпразни на един дъх. — Естествено ти не можеш да ме разбереш, защото си момиче — заключи дълбокомъдрено той.
Аз разбирах много повече, отколкото предполагаше Хари. За младеж с гореща кръв като неговата не беше никак лесно да има за по-голям брат образцов екземпляр като Ейдриън. Хари търсеше начин да се докаже като мъж, за да стане като брат си, а единственият начин за това бяха необмислените момчешки лудории. Дълбоко в себе си обаче той съзнаваше, че те не са мъжествени, а просто детински.
— Как стана така, че брат ти отиде в Испания? — Това беше нещо, което от доста време насам си оставаше за мен загадка. От наследника на една стара титла не се очакваше да рискува живота си на бойното поле — това беше поприще по-скоро за следващите синове.
Междувременно бяхме приключили с вечерята и Хари предложи:
— Хайде да поседим в библиотеката.