Музика на душата
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #16
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музика на душата». Краткое содержание книги:
Да. В семейството има Смърт. Трудно е да пораснеш нормално, когато собственият ти Дядо язди бял кон и размахва коса — особено пък, ако трябва да наследиш семейния бизнес, а всички те бъркат с Феята, която събира Зъбчетата на Децата. И особено, ако трябва да се изправиш лице в лице с новата, завладяваща музика, заляла Света на Диска.
Тя не признава закони.
Тя променя хората.
Нарича се „Музика С Камъни В Нея“. Има ритъм и на нея може да се танцува, само че…
Тя е жива. И никога няма да умре.
Не можеше да очакваш гуменото пате. Беше жълто.
Не очакваше и сапуна. Беше бял като кост, както си му е редът, но изглеждаше така, сякаш никога не е бил използван. До него имаше и едно парче оранжев сапун, който съвсем сигурно беше използван — почти нищо не беше останало от него. Миришеше точно като гадното нещо, дето го имаха в училище.
Банята, макар и голяма, беше нещо човешко. Около запушалката на ваната имаше пукнатина в кафяво и петно където е капало кранчето. Но почти всичко останало беше проектирано от човека, който не бе разбрал писалищността, а сега не беше разбрал и същността на измиването.
Имаше и прът за окачване на хавлиени кърпи, който цял един атлетически отбор би могъл да използва за тренировка. Черните кърпи се сливаха с метала и бяха доста твърди. Този, който в действителност използваше банята, най-вероятно се бършеше със синьо-бялата, много протъркана кърпа с инициали „А М Р П К К Б Б Ш, А-М“ на нея.
Имаше даже и тоалетна, още един прекрасен образец на фаянсовото изкуство на С.Х. Клозети, с щампован фриз от зелени и сини цветя върху сифона. И отново, също като при банята и сапуна, тя говореше, че тази стая е построена от някой… и след него някой друг е дошъл, за да доизкусури малките детайли. Някой, който като начало, малко повече е разбирал от водопроводи. И някой, който е разбирал, ама наистина е разбирал, че кърпите трябва да са меки и да могат да попиват водата от хората, а сапунът трябва да се пени.
Човек не очакваше нищо такова, докато не го видеше. А след това беше като да го видиш отново.
Оръфаната кърпа падна от простора и заподскача по пода, докато не се отметна назад и откри Смърт на Плъховете.
— ЦЪЪРР?
— О, добре — каза Сюзън. — Сега къде искаш да отида?
Плъхът се шмугна през отворената врата и изчезна в коридора.
Сюзън го последва до още една врата. Завъртя още една дръжка.
И там се простираше нова стая вътре в самата стая. В тъмнината се очертаваше една мъничка зона от осветени плочки, изпълнена с далечните образи на маса, няколко стола, кухненски бюфет…
… и някой. Една приведена фигура седеше на масата. Когато Сюзън предпазливо се приближи, чу дрънченето на прибори по чинията.
Един възрастен мъж вечеряше много шумно. Между отделните залъци той си говореше сам с пълна уста. Беше един вид лошо възпитание, проявено към самия себе си.
— Не съм виновен аз! (пръски) От самото начало бях против, но, о, не!, той на всяка цена искаше (върна си едно отлетяло парче наденица от масата) да иде и да почне да се меси; викам му, ти и бездруго си се намесил (набоде неидентифициран пържен предмет), ама не, няма да е той, ако не го направи така (пляс! замахна с вилицата във въздуха), веднъж като се замесиш така, викам, как ще се измъкнеш после, това ми обясни (направи временно един сандвич от яйце и кетчуп), ама не…
Сюзън заобиколи парчето килим. Мъжът изобщо не я забеляза.
Смърт на Плъховете се покатери по крака на масата и стъпи на резен препържен хляб.
— О, ти ли си!
— ЦЪЪРР.
Старецът се огледа.
— Къде? Къде?
Сюзън пристъпи напред върху килима. Човекът се изправи толкова бързо, че столът му се прекатури.
— Ти пък коя си, по дяволите?
— Може ли да не ме целите с този заострен бекон?
— Зададох ти въпрос, млада госпожице!
— Аз съм Сюзън. — Това като че ли не беше достатъчно. — Дукеса на Сто Хелит — добави.
Сбръчканото лице на стареца се сбръчка още повече от усилието да проумее това. После се отвърна настрани и вдигна ръце във въздуха.
— Ами да! — изкрещя той най-общо на цялата стая. — Това просто е капака на всичко, капака!
Размаха пръст срещу Смърт на Плъховете, който се отдръпна назад.
— Ти, малък, долен, вонящ плъх! Ами да! Тука ми вони на плъхска измама!
— ЦЪЪРР?
Треперещият пръст внезапно се закова на място. Мъжът се завъртя.
— Ти как успя да минеш през стената?
— Извинете? — попита Сюзън, докато отстъпваше назад. — Не знаех, че има стена.
— Ти на това какво му викаш, тогава, Клачианска мъгла може би? — Мъжът замахна във въздуха.
Хипопотамът на спомена се размърда…
— … Албърт… — каза Сюзън. — Нали така?
Албърт се тупна с ръка по челото.
— Става от лошо по-лошо! Ти какви си й ги разправял?
— Не ми разправя нищо друго, освен едно „ЦЪЪРР“, пък и аз не знам какво означава то — каза Сюзън. — Ама… вижте, тука няма никаква стена, има само…
Албърт измъкна яростно едно чекмедже.