Захапи за врата
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #23
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Захапи за врата». Краткое содержание книги:
В романа „Захапи за врата“ Тери Пратчет имитира традицията във вампирските романи и ги противопоставя на представят на модерния свят. Смесени са тези два основни образа — на модерния човек и на вампира.
— Колко увлекателно — отбеляза Верънс. По лицето му се стичаха ситни капчици пот.
— Естествено в Юбервалд всички разбират това по рождение — вметна графинята. — Но за децата е лошо да живеят в толкова изостанал район. Имаме такива очаквания за Ланкър…
— Радвам се да го чуя — отвърна Верънс.
— Много мило постъпихте, че ни поканихте — довърши тя. — Иначе не бихме могли да дойдем, разбира се.
— Не е точно така — поправи съпругата си графът с лъчезарна усмивка. — Но съм принуден да призная, че старата забрана срещу влизането без покана се оказа любопитно… устойчива. Все пак — добави той жизнерадостно — аз поработих над възпитателни похвати, които несъмнено само след няколко години ще…
— Ох, хайде да не захващаме тази скука отново — прекъсна го Лакримоза.
— Да, допускам, че може и да звучи донякъде отегчително — усмихна й се снизходително графът.
— Дали е останал малко чеснов сос? Приготвен е великолепно.
Агнес нямаше как да не види, че кралят е твърде смутен. Това й се стори странно — графът и семейството му бяха същински чаровници и казаното от тях звучеше съвсем разумно. Абсолютно всичко беше наред.
— Именно — потвърди застаналият до нея Влад. — Танцувате ли, госпожице Нит?
В другия край на залата Ланкърският малък симфоничен оркестър (дириг. Ш. Ог) боравеше с музиката наслуки.
— Ъ… — Тя не си позволи да се изкиска. — Всъщност не. Не особено добре…
„Не ги ли чуваш какво приказват? Те са вампири!“
— Я млъквай! — сопна се тя.
— Моля? — озадачи се Влад.
— А и те са… ами не са от най-добрите оркестри…
„А бе, жалко туловище, ти изобщо ли не проумяваш какво ти говорят тези твари?“
— Те са направо отчайващ оркестър — допълни мнението й Влад.
— Е, кралят им купи инструментите само преди месец и те още се опитват да се учат заедно…
„Отсечи му главата! Направи му чеснова клизма!“
— Добре ли сте? Вие знаете, че тук няма ни-какви вампири, нали?…
„Той те контролира! — нададе вой Пердита. — Те… влияят на хората!“
— Аз… ами малко ми прилоша от толкова вълнения — изломоти Агнес. — Май предпочитам да се прибера у дома. — Някакъв загнезден в костния й мозък инстинкт я подтикна да добави: — Ще помоля Леля да ме придружи.
Влад впи в нея чудноват поглед, сякаш тя не се държеше много благопристойно. После се усмихна. И Агнес видя колко бели са зъбите му.
— Не мисля, че досега съм срещал друга като вас, госпожице Нит. У вас има нещо… скрито.
„Аз съм! Аз съм! Той не може да ме разнищи! А сега и двете да се разкараме оттук!“ — крещеше Пердита.
— Но ще се срещнем пак.
Агнес го удостои с кимане и се заклатушка към вратата, притиснала длан до челото си. Струваше и се, че носи на раменете си топка памук, в която необяснимо как е попаднала игла.
Мина край Могъщ Овес, който бе изтървал книжката си на пода, седеше, пъшкаше и подпираше челото си с юмруци. Понадигна глава, колкото да я погледне.
— Ъ-ъ… госпожице, имате ли каквото и да е, за да ми олекне на главата? Наистина е… много болезнено…
— Кралицата прави някакви хапчета от върбова кора — избълва немощно Агнес и побърза да се махне.
Завари нечувано съчетание — Леля Ог стоеше намръщена с пълна халба в ръка.
— Оня с невестулките изобщо не дойде. Аз пък ще пусна някоя и друга приказка за него. Свърши се с представленията му из нашите земи.
— Лельо… ще ми помогнеш ли да се прибера?
— Какво като го хапели по нежните части, то си влиза в… Ей, ти добре ли си?
— Лельо, наистина ми е зле.
— Тогаз да вървим. Свястната бира свърши, а аз бездруго не искам да се заседявам, щом няма на какво да се посмея.
Вятърът фучеше в небето, докато крачеха към къщата на Агнес. И май имаше повече фучене, а не вятър. Голите клони на дърветата скрибуцаха наоколо, бледата лунна светлина запълваше пролуките в гората със заплашителни сенки. Трупаха се облаци, скоро щеше да завали.
Агнес видя как Леля се наведе и вдигна нещо от земята, щом излязоха извън града.
Беше дебела пръчка. Не се бе случвало вещица да носи тояга нощем.
— Лельо, защо взе това?
— Какво? Тъй ли? Де да знам. Доста смахната нощ, а?
— Но ти никога от нищо не си се страхувала в Лан…
Няколко тела се провряха през храстите и изтрополиха на пътя пред тях. За миг на Агнес й се стори, че са коне, но само докато ги осветиха лунните лъчи. После те се шмугнаха в сенките от другата страна на пътя. Чу ги да препускат в галоп между дърветата.