Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
— Не си първият — напомни му Шооран. — Нали всичко това е построено от лудия илбеч и…
— Какво можеш да знаеш пък ти за илбеча! — викна старецът. — Какво можеш да знаеш, след като си роден дори след като името му отиде при Многоръкия?! — Старецът се изправи, олюля се и се подпря на рамото на Шооран. — Ела е мен!
— Къде? — уплашено попита Шооран.
— На мокрия оройхон… при границата… Никога не си виждал Стената на Тенгер. Искам да ти я покажа.
— Ама вече е вечер — плахо възрази Шооран.
— Вечерта е също толкова подходящо време, колкото и всяко друго време на деня. Преоблечи се и да вървим.
Шооран бързо се преоблече в майчините си обуща и стария й жанч. Старецът тръгна, както си беше, макар че нойтът щеше да разяде тънките му обувки, пък и тъканият цамц не беше най-подходящата дреха за разходки покрай далайна.
По целия път старецът го караше да бързат и накрая Шооран вече подтичваше, обзет от предчувствие за някакво нещастие. Вървяха на север, към най-далечния мокър оройхон, където Шооран не бе ходил никога. Тинята на мокрия оройхон зажвака под краката им, отляво задушливо пушеше мъртвата граница — мястото на сливането на влагата на далайна и огъня. Небесната мъгла над главите им почервеняваше от вечерта.
— Гледай! — прегракнало викна старецът и посочи нещо отвъд пушеците на горящия нойт. — Това е Стената на Тенгер — границата, която не можем да преминем!…
Шооран се взря до болка в очите и наистина видя зад кълбетата пушек и валмата мъгла огромна стена. Беше сива. Може би беше от камък, но повече приличаше на неподвижен облак. Височината й не можеше да се определи, защото стената се издигаше чак до облаците и ако вечерта не беше обагрила небесната мъгла в червено, горният й край щеше да е съвсем неразличим. А после пушеците малко се поразсеяха и Шооран добре видя подножието на стената, по-точно онази нейна част точно над далайна. И с ужас забеляза, че стената там е разядена, че е покрита с дълбоки рани, и разбра, че люшкащият се далайн с всяко свое движение неспирно я изронва и кърти все нови и нови парчета.
Представи си как стената рухва и как влагата изтича навън, извън пределите на света. И как се сбъдва старото предсказание, че ще залее всичко, цялото пространство, и как няма да остане нищо освен отровната лигава течност и тържествуващия Йороол-Гуй!
— Ще падне! — викна Шооран и посочи стената. — Ей сега ще падне!
— Е, едва ли ще е точно сега — изръмжа старецът. — За десетте години, откакто я гледам, не се е променила кой знае колко, но все някога ще падне.
Но нали там, зад нея, е алдан-тесегът!
— Че какво ме е грижа мен за алдан-тесега? Тенгер да му мисли — да мисли не само за вечността, но и за вечния си живот. Има достатъчно време за това. Друго ме плаши мен — какво ще стане с оройхоните, когато стената падне. Дали няма да потънат при Многоръкия? Всеки, който е виждал стената на далайна, бе трябвало да се тревожи за това…
— И нищо ли не може да се направи? — възкликна Шооран.
— Защо да не може? Всичко може да се направи! — високо и някак злобно викна старецът, пристъпи напред, вдигна ръце като принасящ жертва жрец и завика още по-високо; побелялата му глава се тресеше. — Мразя този свят, защото не е направен за нас!… Мразя тази гадост, наречена далайн!… Мразя тези твари, противни за всички хора!… Омразата ми пламти и огънят й пламти в ръцете ми! Нека дълбините на далайна умрат заедно е отровата си!
За миг на Шооран му се стори, че от ръцете на стареца наистина лумва огън, все едно бе пламнала шепа харвах — но само за миг. После пред очите му пак беше единствено пияният старец — олюляваше се и изливаше омразата си към равнодушния далайн. Момчето неизвестно защо се засрами, но не знаеше как да спре тази жалка сцена и да прибере стареца в пещерата. И тъкмо понечи да посегне, да го хване за ръкава и да го поведе към къщи, когато изведнъж замръзна, видял нещо съвсем неочаквано.
Далайнът вече не беше равнодушен. По него плъзнаха вълни и се запениха, сякаш пак беше дошъл мягмарът. Мъглата се слягаше на пластове, влагата се втвърдяваше, превръщаше се в камък, сиво-зелената пяна ставаше на буци, ставаше на тесеги… От дълбините изплуваше оройхон. Чудото ставаше в пълна тишина, ако не се брояха крясъците на пияния старец:
— Убиец! Враг!… Мразя те!…
И внезапно всичко свърши. Старецът отпусна ръцете си, вълните се изгладиха, пак като преди малко всичко се обви в мъгла и пушек. Но там, където беше полуразрушената стена, сега имаше оройхон. Над осеяната с камъни равнина се издигаха суур-тесеги и единствено пяната покрай синора показваше къде е бил брегът. Откъм стария оройхон той беше затрупан с какви ли не боклуци, откъм новия беше девствено чист.