Сбогом на глупаците
- Автор: Макнаб Анди
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сбогом на глупаците». Краткое содержание книги:
Стигнах до телефона и набрах номера. Същата история. Бавно оставих слушалката. Излязох и седнах на ниска стена, която представляваше част от входа към хотела. Трябваше да обмисля нещата. Не ми трябваше много време, за да реша, че ми остава една–единствена възможност и че това е да телефонирам в посолството. Щях да наруша всички установени правила. Даже нямаше да си направя труда да изпълня протокола. Набрах телефонни услуги и получих номера. Свързах се незабавно.
— Здравейте, тук е посолството на Великобритания. С какво мога да ви помогна?
— Искам да разговарям с ОССО.
— Моля?
— Офицер за свръзка, специални операции.
— Съжалявам, нямаме такъв телефон.
— Свържете се с военния аташе и му кажете, че някой търси ОССО. Много е важно. Трябва спешно да разговарям с него.
— Почакайте малко. — Жената се изключи и на нейно място се разнесе музика, изпълнявана от струнен квартет. Слушах и чаках, докато кредитите на телефонната ми карта се изчерпваха.
Включи се друга жена.
— С какво мога да ви помогна?
— Искам да разговарям с ОССО.
— Съжалявам, нямаме такъв служител.
— Тогава ме свържете с военния аташе.
— Съжалявам, военният аташе не е тук. Мога ли да ви помогна с нещо? Бихте ли желали да ми оставите името си и телефон за връзка?
— Слушайте ме внимателно. Настоятелно ви моля да предадете на ОССО или на военния аташе следното съобщение: опитах се да се свържа с идентификационния си номер — той е 2422, и бях отрязан. В момента съм в адски сложно положение и се нуждая от помощ. Кажете на ОССО или на аташето, че ако не се свържа с Лондон, ще разкрия цялото си осигурително покритие. Ще телефонирам отново след три часа.
— Извинете, бихте ли повторили всичко това? — каза жената.
— Не, нали записвате, който трябва, ще разбере съобщението. Трябва само да го предадете на военния аташе или ОССО, не ми пука на кой от двамата. И им обяснете, че след три часа ще позвъня в Лондон.
Затворих слушалката. О, щяха да предадат съобщението, и още как. Имаше вероятност дори да са ме слушали, докато говоря.
Някои от операциите, в които бях участвал, бяха толкова мръсни, че никой не искаше да ги разкрият. Но това беше нож с две остриета: можеха да жертват някой като мен, ако нещата не тръгнат на добре. Винаги съм действал на принципа, че ако участваш в нелегални операции на разузнавателните служби и не си се приготвил за деня, в който биха могли да те прекарат, тогава си заслужил всичко, което получиш. Шефовете знаеха, че агентите имат осигурителни покрития, но всички го отричаха — и самите агенти, и СРС. Винаги съм бил сигурен, че СРС полага също толкова много усилия да открие какви уличаващи материали крием, колкото и за самите операции.
Сега вече се бях забъркал. Тази карта можеше да се изиграе само веднъж. Отсега нататък за мен нямаше да има спокойствие. Бях свършил с Фирмата и навярно щях да прекарам остатъка от живота си в далечно планинско село в Шри Ланка, като постоянно гледам през рамо.
Ами ако Фирмата решеше да признае на американците, че е провеждала операция, за която е забравила да спомене? Дали щяха да изтърпят удара по кокалчетата на ръката и после да кажат: „Този човек е убил един от вашите служители“? Не, не ставаше така. Фирмата нямаше да знае дали покритието ми е блъф и ако го използвах, какви поразии може предизвика в ръцете на пресата. Щеше да им се наложи да приемат, че казвам истината и да ми помогнат. Нямаха друг избор. Щяха да ни приберат в Англия и после трябваше да изтърпя уединението, докато забравят за мен.
Когато се върнах в стаята, Кели лежеше на леглото, увита в хавлията. Анимационното филмче бе свършило, звучеше някакъв сериозен новинарски глас, но аз не му обърнах много внимание. Струваше ми се, че приятелите ми бързо се изчерпват и независимо че момичето беше седемгодишно, исках да го чувствам на своя страна.
— Трябва да поостанем тук още час–два — казах аз, — а после някой ще дойде да…
И тогава го чух. Сериозният женски глас продължаваше:
— … брутални убийства и вероятно отвличане… — Обърнах се към екрана.
Жената бе чернокожа и около трийсет и пет годишна. Камерата на преден план даваше лицето й. Отзад се виждаха къщата на Кев и „Дайхатсу“-то. Полицаи се мотаеха около две линейки с проблясващи светлинни аларми.