Кралска кръв
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-352-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралска кръв». Краткое содержание книги:
Звездата на Гедер Палиако изгрява. Той е герои на Антеа, протектор на престолонаследника и любимец на двора. Ала от миналото му прииждат бури, а с тях и война, която ще промени всичко.
Ситрин бел Саркор е основала банка с помощта на откраднато богатство, подправени документи и наемни мечове. Сега обаче всяко нейно действие се наблюдава и контролира. Всичко сторено дотук ще изгуби значение, ако Ситрин не успее да избяга от позлатената си клетка. Може би войната крие единствената ѝ надежда да отхвърли оковите.
Един изменил на богинята си свещеник вижда скритата ръка, която дърпа конците — отдавна погребана тайна на драконовата империя е надигнала глава и самата тъкан на цивилизацията е започнала да се разплита. Епоха на кръвопролитна лудост е надвиснала на хоризонта и изглежда нищо не може да я спре. Нищо, освен шепа обречени герои.
— Ти си моят крал — каза Досън. — Колкото и ниско да седнеш, моят дълг е да коленича още по-ниско.
— Винаги си държал на формалностите — изсумтя Симеон. — О, стига. Изправи се или поне ела и седни до мен.
— Формалностите помагат на света да запази формата си — каза Досън, докато се изправяше. — Ако ти не държиш на традицията, какво ни остава? Хиляди човеци, всеки със своя представа за справедливост, която се опитва да наложи силом на околните? Знаем накъде води това, виждали сме го.
— Анинфорт — каза Симеон и се намуси. — Ти живееш в ужасен свят, приятелю, ако вярваш, че единствено етикетът стои между нас и хаоса.
— Редът винаги е бил ценен и крехък. Пренебрегнеш ли дребните нарушения, значи си позволил големите да наберат сила и да станат непоправими. Всеки човек трябва да си знае мястото. Онези, които са родени да водят, да водят. Онези, които са родени да следват, да следват. Така цивилизацията няма да се изроди в анархия. А ти, кралю, живееш в същия свят, в който живея и аз.
— Същият, да — каза Симеон. — Същият. И все ми се иска да оставя на Астер един по-добър свят.
— Искаш да промениш световния ред заради едно момче?
— Бих го направил, да. Ако можех, бог ми е свидетел, че щях да го направя. Свят, където не всичко тежи на неговите рамене. Където собствените му хора не кроят заговор да го убият. — Симеон сякаш се сви в себе си. Кожата му беше с нездрав цвят, като бяла риза, която е посивяла от пране. Кралят прокара разсеяно пръсти през косата си. Отражението му във водата на фонтана беше неясно бяло петно. — Извинявай. Ти беше прав за Исандриан и Маас. Мислех, че ще мога да опазя мира.
— Опази го. Сгреши само, че можеш да го направиш, без да екзекутираш никого.
— И сега…
— Астерилхолд — каза Досън и остави думата да увисне във въздуха. Затова го беше повикал кралят.
Симеон мълчеше. Водата се плискаше тихо. Растяща тревога обзе Досън — замислената пауза се проточи в дълго мълчание, обвинително почти. Досън вдигна поглед, готов да се защити или да се извини, според случая.
Вместо това извика уплашено. Очите на Симеон бяха отворени широко, празни, невиждащи. Устата му беше провиснала. Миризма на пикня изпълни въздуха, жълто петно оцвети скута на краля. Беше като образ от кошмар.
А после Симеон се закашля, тръсна глава и погледна надолу.
— О — каза той изтощено. — Досън? Още си тук. Колко продължи този път?
— Няколко секунди — отвърна Досън. Гласът му трепереше. — Какво беше това?
Симеон се изправи, загледан в жълтото петно върху ризата си. По краката му се стичаш урина.
— Пристъп. Малък пристъп, нищо страшно. Не трябваше да ме виждаш така. Мислех, че вече съм приключил с това за днес. Би ли извикал личния ми слуга?
Досън хукна в къщата и се развика за слугата. Мъжът изскочи от една стая, държеше чиста риза. Нямаше шок по лицето му, нито изненада дори…
Досън и слугата се обърнаха с гръб, докато кралят се преобличаше. Слугата отнесе мръсната риза, а Досън седна на ръба на фонтана. Всичко си беше като преди, но вече го виждаше различно. Имаше чувството, че за пръв път вижда Симеон, и онова, което виждаше — и което е било там през цялото време, невидимо и несподелено, — го изпълваше с ужас. Онова, което бе приемал като страничен ефект от тежестта на короната, сега се разкриваше като нещо по-зловещо, по-изначално. Симеон го погледна с усмивка, сякаш знаеше какви мисли се редят в главата му.
— И баща ми страдаше от същото малко преди смъртта си. Някои дни съм добре. Други… умът ми блуждае. Когато умря, той беше по-млад от мен. Сега аз съм с три години по-стар от баща си. Колцина могат да се похвалят със същото?
Досън понечи да каже нещо, но гърлото му се беше свило. Когато все пак успя, гласът му излезе слаб, шепот почти.
— Откога продължава това?
— От две години — каза Симеон. — Досега успявах да го пазя в тайна. Но се влошава. В началото между пристъпите минаваха седмици, месеци дори. Сега ги делят часове.
— Какво казват хитреците?
Симеон се изкиска. Звукът беше по-дълбок от присмехулния плисък на водата. И по-мек.
— Казват, че всички хора са смъртни. Дори кралете. — Пое си дълбоко дъх и се наведе напред, опрял лакти на коленете си, стиснал ръце. — Има едно цвете, което уж помагало. Правят ми запарки и аз постоянно пия проклетия им чай, но не виждам никаква разлика. Но пък без него може би щях да се влоша по-бързо, не знам.
— Все трябва да има нещо, някакъв лек. Можем да изпратим за лечители…
Старият му приятел не отговори. Нямаше нужда да отговаря. Досън долови безсилието в собствените си думи и се засрами от тях. Всички умират — така е било и така ще бъде. Тази празнота в гърдите му… беше заради изненадата.