Вечер във Византия
- Автор: Шоу Ирвин
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: „Христо Г. Данов“
- Переводчик: Мария Пейкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вечер във Византия». Краткое содержание книги:
— Имате предвид слънчевите очила?
— Да.
— Не ви ли харесват?
— Не.
Тя ги свали със замах, захвърли ги през прозореца и се усмихна.
— Така по-добре ли е?
— Много по-добре.
И двамата се засмяха. Вече не се сърдеше на Соня Мърфи за това, че го застави да закара момичето в Кан.
— Ами вчерашната ужасна риза, защо я бяхте облекли? — попита той.
— За експеримент. Нарочно си меня вида.
— Какъв вид искахте да имате днес? — Този разговор започна да го забавлява.
— Исках да изглеждам привлекателна, измита, невинно кокетна в духа на съвременната еманципация — обясни тя. Всичко това беше предназначено за господин Мърфи и неговата съпруга. — Тя разтвори ръце, сякаш искаше да обгърне и морето, и скалите, и боровете, които засенчваха шосето, и цялото пространство наоколо. — Никога не съм идвала по тези места, но имам чувството, че ги познавам от детство. Тя качи краката си на седалката и се завъртя така, че да го гледа. — Аз пак ще дойда тук. Ще идвам отново и отново, докато стана старица с голяма широкопола шапка и бастун в ръка. Мислили ли сте, когато бяхте тук по време на войната, че някога ще се върнете?
— Когато бях тук по време на войната, мислех само за това да се върна жив.
— Вие знаехте ли тогава, че ще работите в театъра и киното?
— Честно казано, не помня. — Той се опита да възкреси в паметта си онзи далечен септемврийски ден, когато четиримата войника с каски, кинокамери и карабини в ръце се носеха в джипа напред, към мястото на оръдейните изстрели, по живописния безлюден бряг, който никой от тях не бе виждал дотогава, покрай изровените бункери и замаскираните вили, гледащи морето. Как се казваха тримата войника, които бяха с него в джипа? Фамилното име на шофьора беше Харт. Това си спомняше. Малкълм Харт. Бяха го убили два месеца по-късно в Люксембург. Не можеше да си спомни имената на другите двама. Тях не бяха ги убили.
— Струва ми се — каза той — че тогава трябва да ми е минавала мисълта, че е възможно да работя в киното след войната. Още повече че в ръцете си имах кинокамера. В армията ме научиха да снимам. Свързочните войски бяха пълни с хора, които дотогава бяха работили в Холивуд. Но аз не бях кой знае какъв оператор. Просто правех филмчета за войната. Знаех, че след войната няма да мога да се занимавам с това. — С чувство на приятна тъга той се върна към далечното минало, когато беше млад мъж в американска военна униформа, когото не заплашваше куршум — поне този ден. — Всъщност — продължи той — в театъра попаднах случайно. На път за Щатите през Хавър на един военен кораб се запознах с Едуард Бренър — играехме заедно покер. Ние се сприятелихме и той ми каза, че докато е чакал в лагера за предислокация в Реймс да отправят частта му обратно в родината, написал пиеса. Благодарение на баща ми, който ме водеше на спектакли от деветгодишна възраст, разбирах нещо от театър и помолих Бренър да ми даде да прочета пиесата.
— Тази партия покер се е оказала щастлива — каза момичето.
— Мисля, да.
В действителност те се сближиха не по време на играта на покер, а по-късно, когато се срещнаха на палубата един слънчев ден. Крейг бе намерил място, защитено от вятъра, и четеше сборника „Най-добрите американски пиеси за 1944 година“, който му бе изпратил баща му. (Какъв беше номерът на полевата поща? Някога мислеше, че този номер ще остане завинаги в паметта му.) Бренър мина покрай него два пъти, погледна книгата, накрая се спря, приклекна по селски на пети и попита:
— Харесват ли ви? Имам предвид пиесите.
— Нищо особено — отговори Крейг.
Те започнаха да разговарят. Оказа се, че е от Питсбърг и че до влизането си в армията — беше по-възрастен, отколкото изглеждаше — бил учил в Технологическия институт „Карнеги“, бил записал курс по история на драмата и се интересувал от театър. На другия ден показа пиесата си на Крейг.
Бренър беше непривлекателен на вид — слаб, блед младеж, с тъжни тъмни очи. Говореше сдържано, малко предпазливо. Сред тълпата ликуващи гърлести мъже, завръщащи се в родината, той се чувствуваше не на място; лошо прилягащата му униформа му придаваше невоенен, нерешителен вид, сякаш се учудваше как беше оцелял след три военни операции и сякаш знаеше, че няма да оцелее след четвъртата. Крейг се зае да чете пиесата с опасения и се опитваше предварително да съчини успокояващи думи, които да не засегнат самолюбието на Бренър. Той изобщо не предполагаше, че в първото драматично произведение на редовия пехотинец ще има толкова емоционална сила, без всякаква сантименталност и с такава композиционна стройност. Макар че сам той нямаше непосредствено отношение към театъра, през живота си беше гледал достатъчно пиеси, за да изгради за себе си, както е присъщо на младите хора, мнение за човек с тънък художествен вкус. Той не скъпеше похвалите, когато споделяше впечатленията си с Бренър. Когато минаха покрай Статуята на свободата, вече бяха станали добри приятели и Крейг обеща на Бренър да запознае чрез баща си някои нюйоркски продуценти с пиесата.