Димитър

— Самия, ти си луда — промърмори той.

Извади ключа, пусна го в джоба си и след миг вече влачеше крака покрай дългата стена с големи прозорци. Подмина неизползваните кислородни бутилки и носилки, докато не стигна до дъното, където започваше детското отделение. Беше изрисувано с пъстри герои от анимационни филмчета. Майо спря. На пода пред него имаше нещо. Наведе се и го вдигна. Беше тясна готварска шапка. Майо реши, че е част от детски костюм за празника Пурим, и мека тъжна усмивка стопли очите му. Остави шапката върху една количка с лекарства, която безмълвно чакаше да възобнови обиколките си. Неврологът чу зад себе си леко дрънчене, сякаш някой бе изпуснал шевна игла. Обърна се, но не видя нищо. Коридорът беше пуст. Какво очакваше да види?

— Госпожо Лакме? — попита той със сух глас.

После отиде до стъклото за наблюдение, спря и огледа високите метални креватчета в отделението. Във всяко спеше по едно дете. Майо се втренчи замислено в чернокосото момче, чийто рак и дизавтономия бяха изчезнали. Двойната ремисия беше само част от загадката. Тук витаеше и друга мистерия — втората невероятна история, разказана от Самия.

Майо долови някакво движение, отмести очи и видя, че едно от децата е будно — двегодишно момиченце с розови, закръглени бузки, което лежеше на една страна с палец в устата. Гледаше Майо със закачлива усмивка, изпълнена с очакване. В момента, в който неврологът срещна погледа му, то се изправи, засмя се и сключи длани пред гърдите си. Известно време седя неподвижно и наблюдаваше Майо с присвити очи, докато усмивката постепенно не изчезна от лицето му. Детето лапна отново палеца си, легна с въздишка и се обърна на другата страна. Неврологът се втренчи озадачено в момиченцето, след което се отдалечи. Стискаше чашата с чай, който сега беше по-хладен от стремежа му да открие смисъла на живота.