Накарай ме

— Сега са на осемдесет метра зад нас — отговори Ричър. — Значи имаме осем секунди.

— По-малко, защото ще намаля. Колата може да се преобърне от тази маневра.

— Шейсет метра.

— Добре, пред нас няма никой.

— Зад нас също. На шосето сме само ние и те. Четирийсет метра.

— Продължавам да намалявам скоростта. Не можем да го направим с повече от сто километра в час.

— Двайсет метра.

— Ще го направя, когато се доближат на десет.

— Добре, сега! Направи го сега.

И тя го направи. Зави рязко наляво, скочи на спирачките и пикапът профуча на няколко сантиметра от задния десен ъгъл на тяхната кола, но не ги закачи, а продължи напред с голяма скорост, така че измина голямо разстояние, преди на свой ред да спре. Междувременно малкият зелен форд продължи да се клати и да се разтърсва още известно време, но най-сетне спря, след което се върна обратно в правилната лента на сто метра зад пикапа. В рамките на няколко шумни секунди двете коли бяха разменили местата си.

— Добре, сега очевидно следва въпросът какво да правим — обади се Чан. — Ако завием обратно, и те ще завият обратно. И ще продължат да ни преследват.

— Карай право към тях — каза Ричър.

— И какво, да ги блъснем?

— Това винаги е възможен вариант.

Но пикапът се раздвижи пръв. Колата направи обратен завой на шосето и потегли обратно към тях, но много бавно, почти с пълзене, все едно караше на първа. Ричър го разтълкува като послание. Като бяло знаме.

— Искат да говорят с нас — каза той. — Искат да го направят лице в лице.

Пикапът спря на десет метра от тях и двете врати се отвориха едновременно. От колата слязоха двама мъже. Бяха едри екземпляри — и двамата бяха високи около метър и осемдесет и тежаха около сто килограма, и двамата бяха към средата на трийсетте, и двамата носеха огледални тъмни очила и тънки памучни якета върху тениските си. Изглеждаха предпазливи, но самоуверени. Приличаха на хора, които знаят какво правят. Приличаха на представители на домакините.

— Сигурно са въоръжени — каза Чан. — Иначе нямаше да го направят по този начин.

— Възможно е — каза Ричър.

Двамата мъже заеха позиция по средата на ничията земя между двете коли. Единият застана отляво на осовата линия, а другият — отдясно. Стояха спокойно и чакаха с отпуснати ръце.

— Прегази ги — каза Ричър.

— Не мога да направя такова нещо.

— Добре, тогава ще отида да видя какво искат. Ако възникне проблем, продължавай без мен към Оклахома Сити. Пожелавам ти успех.

— Не, недей да слизаш от колата. Опасно е.

— За мен или за тях? Това са просто две момчета от провинцията.

— Налага се да приемем, че са въоръжени.

— Временно.

— Ти си луд — каза тя.

— Може би — отговори Ричър. — Но не забравяй, че Чичо Сам ме е направил такъв. Шофирането беше единственият курс, който не съм издържал.

Той отвори вратата на колата и излезе навън.