Убиецът на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-668-4
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убиецът на Шута». Краткое содержание книги:
Фиц не е забравил изчезналия си приятел, Шута, но покрай грижите за имението и семейството си така и не успява да го потърси. Внезапната поява на застрашителни бледокожи чуждоземци обаче хвърля зловеща сянка над миналото… и над бъдещето му.
За да защити новия си живот, бившият убиец трябва отново да поеме старата си роля…
Докато се приближавах към Моли, забелязах, че усмивката ѝ е замръзнала. Размяната на погледи и думи между момичето и мен не ѝ беше убягнала. Заговорих преди тя да е успяла, насочвайки думите само за нейните уши сред пазарната глъч.
— Копривка ме потърси с Умението. Сенч е пострадал лошо. Искат да ида в Бъкип.
— Трябва да тръгнеш до вечерта, така ли?
— Не. Веднага.
Тя ме погледна. На лицето ѝ се изписа раздразнение. Гняв. А след това — ужасно примирение.
— Трябва да отидеш.
— Да, трябва.
Тя кимна сдържано и взе част от покупките от ръцете ми. Тръгнахме заедно през пазара и към хана. Малката ни двуколка беше разпрегната там. Прибрал бях коня в конюшнята, понеже се бях надявал, че ще прекараме нощта в хана. Докато намествах покупките под седалката, казах:
— Не е нужно да бързаш за вкъщи, знаеш. Можеш да останеш и да се позабавляваш до края на пазарния ден.
Тя въздъхна.
— Не. Ще повикам коняря да доведе коня веднага. Не дойдох за пазара, Фиц. Дойдох за един ден с тебе. И той свърши. Ако тръгнем веднага, ще можеш да потеглиш преди вечерта.
Покашлях се, преди да ѝ поднеса новината.
— Твърде спешно е за това. Ще трябва да използвам камъка на Хълма на бесилото.
Тя ме зяпна стъписано. Погледнах я в очите, мъчех се да скрия собствения си страх.
— Иска ми се да не го правиш — прошепна тя.
— Иска ми се да не се налагаше — отвърнах.
Очите ѝ се задържаха още малко на лицето ми. За миг присви устни и помислих, че ще спори с мен. Но тя каза сковано:
— Доведи коня. Ще идем заедно.
Беше лек път, но не възразих. Искаше да е с мен. Искаше да види как влизам в камъка и изчезвам от погледа ѝ. Никога не беше виждала да го правя и никога не беше искала да види, че го правя. Но щом трябваше, сега щеше да види как отивам. Знаех мислите ѝ. Можеше да е последният път, в който щеше да ме види, ако Умението ми пропаднеше. Предложих ѝ единствената утеха, която можех.
— Ще накарам Копривка да прати птица от Бъкип веднага щом стигна там. Тъй че да не се тревожиш.
— О, ще се тревожа. За ден и половина, докато птицата стигне Върбов лес. Най ме бива да се тревожа.
Сенките тъкмо бяха започнали да се издължават, когато ѝ подадох ръка да слезе от двуколката, горе на Хълма на бесилото. Държахме се за ръце по стръмната пътека нагоре. Крайречни дъбове не се гордееше с кръг изправени камъни като Бъкип. Тук беше само старата бесилка с нацепеното посивяло дърво, опърлено от лятната слънчева светлина, с нелепо и весело поникнали маргаритки около подножието ѝ. А зад нея, на самия връх на хълма, единственият изправен камък, лъснал черен и прошарен със сребристите жилки на паметен камък.
Беше висок поне три човешки боя. Имаше пет повърхности и на всяка от тях имаше всечен глиф. Откакто бяхме открили същинското предназначение на изправените камъни, крал Предан беше изпратил екипи мъже да разчистят всички камъни и да запишат глифовете и ориентацията на всеки. Всеки глиф означаваше крайна цел. Някои вече знаехме, повечето — не. Дори след десетилетие изучаване на ръкописи за забравената магия на Умението повечето практикуващи смятаха пътуването през порталните камъни за опасно и изтощително.
С Моли обиколихме заедно камъка, вдигнали погледи към него. Слънцето блестеше в очите ми, когато видях глифа, който щеше да ме отведе до Свидетелските камъни близо до Бъкип. Взрях се в него и усетих ледената буца на страха в корема си. Не исках да правя това. Трябваше да го направя.