Знакът на Атина
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0866-7
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на Атина». Краткое содержание книги:
— Аха — отвърна той, — това е сила от Хефест, баща ми. Обикновено мога да я контролирам.
— О… — Тя постави една ръка на ризата си, все едно се готвеше да изрече клетва.
На Лио му се стори, че Хейзъл иска да се отдалечи от него, но скалата е твърде малка за това.
Страхотно — помисли си. — Още някой, който ме смята за страшен изрод.
Той огледа острова. Далечният бряг бе на не повече от няколкостотин метра. Тук-там имаше дюни и купчини камъни, но нищо, което да напомня на басейн или огледало.
„Не ще намериш място сред събратята си — казала му бе Немезида. — Винаги ще им бъдеш чужд, седмото колело“.
Лио се чувстваше така, сякаш ушите му са поляти с киселина. Той нямаше нужда някой да му казва, че не се вписва в компанията. В лагера на нечистокръвните бе изкарал месеци наред сам в бункер номер девет. Докато приятелите му вечеряха, учеха и играеха заедно, той майстореше кораба. Дори двамата му най-добри приятели, Пайпър и Джейсън, често се отнасяха с него като с външен човек. Откакто бяха станали гаджета, изкарваха свободното си време сами. От единствения му друг приятел, дракона Фестус, бе останала само главата. Контролният му диск бе унищожен по време на предното им приключение, а Лио не знаеше как да го поправи.
Седмо колело. Лио бе чувал за пето колело — безполезна част от съоръжението, която никога не влиза в употреба. Предположи, че седмото колело е дори по-жалко. Беше се надявал подвигът да е ново начало за него. Искаше му се работата върху Арго II да даде плод. Щеше му се да има шестима добри приятели, които да му се възхищават и да го ценят, с които да отплава на битка с гигантите на фона на залязващото слънце. Тайничко се бе надявал да си намери и гадже.
Но сега…
Немезида се бе оказала права. Може и да беше един от седмината герои, но пак беше изолиран. Нападнал бе римляните и беше докарал само неприятности на приятелите си.
„Не ще намериш място сред събратята си“ — отекна в главата му отново.
— Лио — каза Хейзъл нежно, — не можеш да приемаш навътре думите на Немезида.
— Ами ако това, което казва, е истина? — намръщи се той.
— Тя е богинята на Отмъщението — напомни му Хейзъл, — може да е на наша страна, а може и да не е. Така или иначе, тя съществува, за да сее раздори.
На Лио му се щеше да отхвърли думите на Немезида със същата лекота, но не можеше. Вината за това обаче не бе на Хейзъл.
— Трябва да продължим — каза й, — чудя се какво ли имаше предвид Немезида, когато каза, че трябва да свършим задачата си, докато е светло.
Хейзъл погледна към слънцето, което вече докосваше хоризонта.
— И кое е прокълнатото момче, за което спомена?
Някъде отдолу се чу глас:
— Прокълнатото момче, което спомена.
Първоначално Лио не видя никого. След това забеляза, че на около три метра от скалата им стои млада жена. Беше облечена в гръцка туника с цвета на скалите. Тънката й коса бе с неопределен цвят — нещо между русо, кестеняво и сиво — и се губеше сред сухата трева. Не бе съвсем невидима, но сякаш се сливаше с околността, поне докато не помръднеше. Дори тогава Лио с мъка фокусираше погледа си върху нея. Лицето й бе хубавко, но не и запомнящо се. Всъщност Лио забравяше външния й вид с всяко премигване и трябваше да се съсредоточи отново, за да я намери.
— Здравей — каза Хейзъл, — коя си ти?
— Коя си ти? — повтори момичето. Звучеше уморено, като че ли много пъти бе отговаряла на този въпрос.
Хейзъл и Лио се спогледаха. С техния късмет на герои не се знаеше на какво могат да попаднат. На Лио не му се искаше точно сега да си имат работа с момиче нинджа в камуфлаж.
— Ти ли си прокълнатото хлапе, за което спомена Немезида? — попита Лио. — Но ти си момиче!
— Ти си момиче — повтори тя.
— Моля? — възкликна Лио.
— Моля — отговори нещастно момичето.
— Ти повтаряш… — Лио се спря. — О, чакай малко! Хейзъл, нямаше ли някакъв мит за момиче, което повтаряло всичко…
— Ехо — кимна Хейзъл.
— Ехо — съгласи се непознатата. Тя се размърда и роклята й отново смени цвета си. Очите й бяха с цвета на солена вода.
Лио се опита да запомни чертите й, но не можа.
— Не си спомням мита добре — призна той. — Не беше ли прокълната да повтаряш нещата, които си чула?
— Чула — отвърна Ехо.
— Горкичката — каза Хейзъл, — доколкото си спомням, това бе сторено от богиня?