Забравените

— Е, близките на Бетси Саймън не са сред тях — отвърна Пулър. — Допреди броени часове аз дори не знаех, че е починала, а още по-малко пък съм взел решение да поверя тленните й останки на вашите грижи. Въпросът е кой го е направил.

— Местната полиция ни помоли да приберем тялото. В района има много пенсионери, които живеят сами. Роднините и близките им са разпръснати из цялата страна, а дори и в чужбина. Контактът с тях изисква време. Но да се оставят телата им без грижи в тропически климат, до който се приближава климатът на Флорида, не е израз на почтително отношение към покойниците…

— Доколкото разбрах, останките й са били обект на аутопсия — подхвърли Пулър.

— Точно така.

— След която съдебният лекар е освободил тялото?

— Да, тази сутрин — кимна Браун. — Предполагам, че не са били открити следи от престъпление или нещо подобно.

— Прочетохте ли доклада от аутопсията?

— О, не — забързано отвърна Браун. — Това не влиза в нашите задължения.

— Но разполагате с информация за контактите й?

— Да, мога да я изискам.

— Кой е идентифицирал трупа?

— Според документите това са били местни хора, които са я познавали. Най-вероятно съседи, ако е нямала близки в града. Но ние винаги предпочитаме потвърждението на някой член на семейството.

— Е, затова съм тук.

— Пак ще повторя, че това няма как да стане без…

Пулър извади снимката от джоба си и му я показа.

— Аз съм крайният вдясно, а Бетси е през двама души от мен. Снимката е направена преди доста години, но не вярвам, че тя се е променила чак толкова много. Погледнете и гърба, върху който са изписани имената ни. Това достатъчно ли е? Не виждам друга причина да измина целия този път само за да видя един труп, с който нямам нищо общо. Армията ми плаща да върша други, по-полезни неща.

Браун очевидно се засрами от забележката.

— Сигурно сте прав — промърмори той, после се огледа да се увери, че са сами, и добави: — Последвайте ме, моля.