Зелената група
- Автор: Марчинко Ричард, Вайсман Джон
- Серия: Свирепия #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Зелената група». Краткое содержание книги:
Настоящият министър-председател беше завършил Балиол. В същото училище беше учил и водачът на опозицията. Началникът на МИ6, Британската контраразузнавателна служба, също беше продукт на Итън и Балиол. Предполагам, че се разбираха от половин дума, защото са споделяли едни и същи студени душове и лоша храна. Но традициите им пречеха. Повечето англичани, които познавам и които бяха преминали по маршрута на общественото училище и Оксфорд, бяха лоши воини — като онези с пръстените от Военноморската академия.
Е, също като випускниците на Анаполис, и тук някои пробиваха. Но повечето от тях бяха надути и недостъпни. А също и класово осъзнати. Научени бяха да дебатират, имаха остра мисъл. Но им липсваше инстинктът на убиеца. Също така тези прекалено добре обучени книжни плъхове нямаха индивидуалност, а това е най-важното за неконвенционалните бойни действия. Тези хора не бяха вълци или орли. Те бяха стадни животни, бавно подвижни и предпазливи.
Махнах с ръка.
— Добре, добре. Ще си купя костюм. Но първо ще си взема стая в „Мариът“ и ще поспя малко.
В отговор той вдигна палец нагоре.
— Дръж се. Имам нещо, което трябва да вземеш със себе си.
Извади огромна връзка ключове на дълга верижка, закачена за колана му, избра един от тях, отключи някакво шкафче, бръкна в него, и ми подаде петстотинграмово шише джин „Бомбай“.
— Приспивателно.
Увих бутилката във вестник и отдадох чест на Ханси.
— Благодаря ти, старшина. Все още знаеш как да се грижиш за хората си, нали?
— Бог ми е свидетел, че се старая, полковник. — Отдаде ми чест. — Ще се видим в шест часа. Дотогава ще имам резултати.
Към 04,30 бях станал и се чувствах почти като нормален човек. Към 05,00 правех упражнения — от легнало положение се изправях в седнало и обратно, — когато пиколото почука на вратата и ме прекъсна. Носеше тежка дървена закачалка с огромна синя униформа. Имаше и бяла униформена риза и вратовръзка, найлонова торбичка с чифт черни униформени обувки мой размер и черни еластични униформени чорапи. Шапката в другата му ръка също ми беше по мярка.
Бог да благослови всички старшини!
Взех душ, обръснах се, оформих брадата си, прибрах косата си в хубава плитка и се представих в службата на командващия ВМС в Европа в 06,00 часа. Бях тръгнал за стаята на Ханс. Но не отидох там. При кабината на охраната ме посрещна морски пехотинец в парадна униформа, придружи ме до втория етаж, поведе ме по един дълъг коридор с килим и отвори две дъбови врати, зад които се разкри просторен апартамент с кабинети. Минахме покрай стаи на секретари и адютанти и стигнахме пред врата със сложни гравюри. От едната й страна стоеше американското знаме, а от другата — син флаг с три огромни златни звезди.
Ранди Реймън стоеше пред вратата. Когато видя, че съм в униформа, насмешката се изпари от лицето, но не и от гласа му.
— Заместник-командващият иска да те види веднага — каза той и ми отвори вратата.
Стаята беше огромна. По стените висяха маслени картини с морски сцени. В единия й край имаше диван с извита облегалка и дамаска от шарена басма и маса за кафе с два стола във викториански стил. В другия — античен шкаф, дълъг най-малко три метра. На него бяха подредени миниатюрни сребърни мореплавателни съдове.
Точно пред мен чакаше вицеадмирал Пинки Прескът III, заврял кльощавия си задник в кожен стол с висока облегалка зад бюрото на главнокомандващия ВМС в Европа. През тънките копринени пердета, бронираните стъкла и екраните за отблъскване на гранати виждах Гроувнър скуеър.
Със задоволство мога да кажа, че изглеждаше ужасно. Лицето му, обикновено с онзи болнав, снежнобял тен, типичен за писарушки като него, които прекарват живота си под флуоресцентни лампи, тази сутрин имаше цвета на пожълтяла лой — изглеждаше като болен от жълтеница. Посивялата му коса не беше сресана и приличаше на някакъв подивял Дагуд Бъмстед32. Набръчканото му лице изглеждаше увиснало или отпуснато — не можах да определя точно кое от двете. Един неподрязан сноп косми от лявата му ноздра допълваше картината.
Не си направи труда да стане. Посочи с костеливия си пръст един стол с права облегалка и вместо да поздрави, каза:
— Седни.
Седнах.
— Къде беше?
Нямах намерение да му казвам.
— Това е секретна информация.
— Аз съм проклетият заместник-командващ — изрева Пинки. — Казвай къде си бил и какво си правил, по дяволите.
32
Герой от комикси, който се храни със сандвичи с несъвместими съставки. — Б.пр.