Първите седем

К2 неслучайно е известен като Върха на върховете, най-трудния сред осемхилядниците. Над ледника Годуин Остин се издига внушителната му южна стена, която е висока цели 3,5 км и като че ли подпира небето над пакистано-китайската граница. Само като го видиш, те обзема такава смесица от противоречиви чувства, че дълго се чудиш дали това е лъжица за твоята уста. Колкото повече се доближаваш към подножието на стената, толкова по-нищожен ставаш, толкова повече грамади от скали и ледници надвисват над теб, толкова повече се изгубваш в лабиринта от снежни кули и ледникови цепнатини.

След безкислородното си изкачване на Еверест през 2004 г. Дойчин Боянов искаше да се върнем отново в Каракорум и да направим следващата крачка. Проектът за национална експедиция „К2-2002“ не се реализира по една или друга причина, така че беше дошло нашето време да опитаме. Подготовката започнахме още през ноември 2004 г. С помощта на Петър Атанасов осъществихме контакт с хималайските ветерани, поляците Ана Червинска, Лешек Чихи и Дариуш Залуски. Те също се готвеха за К2 и решихме да обединим усилия и да организираме съвместна полско-българска експедиция през лятото на 2005 г.

През зимата написахме над 15 писма с молба за подкрепа към потенциални спонсори. Почти отникъде не получихме отговор. Досегашните ми спонсори от „Ели Лили България“ отново застанаха зад мен и моето участие беше покрито до голяма степен. Дойчин покани в състава и Иван Темслков от Сливен, който в близкото минало е бил един от най-изявените състезатели по спортно катерене у нас. Като участник в националната експедиция „Еверест 2004“ без кислород Иван беше стигнал по склоновете му до 8500 м. Потенциален участник беше и д-р Любомир Младенов, асистент по това време в НСА, който от лагер-сбора на връх Ленин през 2003 г. не спираше да следи развитието ни и проявяваше интерес към медицинските проблеми на височинния алпинизъм. В бюджета на първо място бяхме тримата алпинисти и в случай че намерехме достатъчно нари, д-р Младенов щеше да замине с нас. Всеки тренираше по собствена програма и различни трасета, в зависимост от личните и служебните си ангажименти. По няколко пъти в седмицата правехме организационни срещи. Бяхме решили много от въпросите с екипировката, храната и транспорта, но намирането на пари се отлагаше във времето.

Датата на заминаване наближаваше застрашително и от началото на месец май се фокусирахме изцяло върху финансирането. Лобиране, телефонни обаждания и десетки срещи. В крайна сметка нещата започнаха да се нареждат. С помощта на много приятели, които ни свързаха със спонсори, успяхме да намерим достатъчно средства, за да заминем тримата без доктора. Зад проекта ни застанаха Тошо Нейков от Движението за национално възраждане „Оборище“, енергийната компания „Марица-изток 3“, Живко Жиков от „Тера Онгикс“ и Министерството на младежта и спорта в лицето на министър Васил Иванов.