Двор от крила и разруха

Лицето на Неста дори не потрепна, когато възпламених тялото на баща ни.

За броени секунди вятърът разнесе пепелта.

Дълго след това трите продължихме да се взираме в обгореното парче земя, докато слънцето се спускаше по небето.

Нечии стъпки зашумоляха по тревата зад нас.

Неста се завъртя, но…

Люсиен. Беше Люсиен.

Люсиен — изтощен, окървавен и задъхан. Сякаш бе тичал чак от брега.

Очите му се спряха върху Илейн и раменете му се поотпуснаха. Илейн обаче обгърна тялото си с ръце, без да помръдне от мястото си до мен.

— Ранена ли си? — попита я той, тръгвайки към нас.

Беше забелязал кръвта по ръцете й.

Като съзря отрязаната глава на Хиберн в другия край на поляната, се закова вцепенен. Неста още носеше кръвта му по себе си.

— Добре съм — отвърна тихо Илейн. А като забеляза окървавените му, съдрани дрехи, засъхналата кръв по оръжията му, го попита: — А ти…

— Е, повече не искам да участвам в нито една битка до края живота си, но… иначе да, цял съм. — Бледа усмивка изви устните на Илейн. Люсиен видя обгорената трева зад нас и добави: — Чух за… случилото се. Моите съболезнования. Към трите ви.

Аз просто отидох до него и преметнах ръце през врата му, макар и не на моята прегръдка да се бе надявал.

— Благодаря ти, че се върна. Заради битката.

— Имам страхотна история за теб. — Той ме притисна към себе си. — И не се изненадвай, ако Васа те потърси веднага щом се погрижат за корабите. И слънцето залезе.

— Тя наистина ли…

— Да. Но баща ви беше много умел в преговорите… — Той прати тъжна усмивка към обгарялото парче земя. — Успя да убеди господаря на Васа да я пусне тук. Само временно, но все пак… по-добре от нищо. Иначе да, кралица нощем, огнена птица денем. — Той въздъхна. — Лошо проклятие.

— Човешките кралици са невредими — казах му аз.

Хрумна ми да ги заловя собственоръчно.

— Не за дълго. Не и ако зависи от Васа.

— Говориш като неин последовател.

Люсиен се изчерви и надникна към Илейн.

— Има кисел нрав и мръсна уста. — Той ме стрелна лукаво. — Двете ще си паснете.

Сръчках го в ребрата.

Люсиен наново погледна към почернялата трева и окървавеното му лице притъмня.

— Беше добър човек — прошушна той. — И ви обичаше много.

Кимнах, неспособна да изрека каквото и да било. Да помисля каквото и да било. Неста дори не мигна в знак, че го е чула. А Илейн просто обви по-плътно ръце около себе си и още няколко сълзи се търкулнаха по бузите й.

Реших да спестя на Люсиен мъчителната дилема дали да я докосне, или не, ето защо го хванах под ръка и го поведох нанякъде, позволявайки на сестрите ми да изберат дали да тръгнат с нас, или да постоят още малко край обгорената трева.

Илейн тръгна.

Неста остана.

Малката ми сестра закрачи до мен, надзъртайки плахо към Люсиен. Той забеляза това.

— Чух, че ти си нанесла ключовия удар — отбеляза приятелят ми.

Илейн зарея поглед към дърветата пред нас.

— Неста беше. Аз само го наръгах.

Той като че ли заумува как да й отвърне, но аз на свой ред го попитах: